Откакто Заахир ме целуна, гледах да го избягвам. Изкушението да го целуна бе твърде силно, а още не бях готова да взема решение.
— Вероятно прокарват маршрут за доставки до Изман през планините. — Рахим скръсти ръце на гърдите си и се облегна на една от огромните мачти. — Аз поне така бих направил, ако се канех да обсаждам голям град. Можеха да проявят приличието да не нахлуват в страната ни, докато се води гражданска война.
— Колко са? — обади се Шазад с мрачно изражение и се огледа припряно, за да е сигурна, че никой не ни чува.
Из и Маз си размениха смутени погледи. Из почеса синята си коса, която щръкна нагоре.
— Много — отвърна колебливо.
— Бих казал, че са поне два пъти повече — кимна Маз с най-сериозно изражение.
— С други думи, твърде много, за да ги нападнем директно — преведе Джин.
— Има ли начин да минем покрай тях под прикритието на илюзия? — Шазад се обърна към нашата принцеса полуджин.
— Не съм сигурна, че бих мога да скрия толкова много хора. — Делила прехапа устна и се огледа. — Шестима души са едно, но вече сме близо триста.
Вятърът откъм откритото море се засили, зарови пръсти в косите ни, отметна няколко кичура от лицето на нашия генерал, потънала в мисли.
— Можем да прелетим над тях — предложи Ахмед и отново притисна онази точка на челото си.
— Но само на малки групички — изтъкна Джин, облегнат на румпела.
Корабът се носеше плавно по водата. Зареях поглед към тясната ивица блещукащ син океан. Бяхме подминали планините. Брегът вече не мамеше със зелени поляни и овощни градини. Виждаше се напеченият от слънцето златен пясък. Пустинята. Моята пустиня.
— Ще трае твърде дълго. — Рахим като никога беше съгласен с Джин. — Пък и е рисковано да се разделяме.
— Рахим, ти познаваш планината. Няма ли начин да я заобиколим? — попита го Шазад.
Усетих, че несъзнателно посягам към пясъка. Болката в ребрата ми мигом откликна, но откликна и пустинята, раздвижи се под пръстите ми, които нервно барабаняха. В главата ми се оформяше идея. Все още не можех да преценя дали не е от идеите, които можеха да пратят всички ни на смърт.
— Планината е добре защитена — отвърна Рахим. — Няма пътища, само пътеки. Има един обходен път, който бихме могли да пробваме, но ще загубим поне седмица, а и…
— Ами ако минем през планината? — прекъснах го. — Не да я заобиколим, не да прелетим отгоре, а…
Направих леко движение с ръката сякаш срязвах коприна и дори от това разстояние усетих как пясъците се раздвижват като подводно течение. Мислите ми се въртяха с бясна скорост, но не можех да преценя дали действително бихме могли да го направим, или започвах да губя разсъдък.
— Не! — Ахмед вече клатеше глава. — Нали чу Шазад: със сегашния ни брой ще е самоубийство да се хвърлим в бой. Не искам да рискувам.
Но Шазад ме познаваше достатъчно, за да знае, че не бях толкова безразсъдна, та да предложа да си проправим път с куршуми. Наблюдаваше ме внимателно и се опитваше да разбере какво точно съм намислила.
— Нямаш предвид битка, нали?
— При всички случаи не и директна битка. — Вълнението ми нарастваше. — Ами ако минем с кораба през пясъка?
Настъпи мълчание. Всички ме гледаха като че ли полудявам. Всички, освен Шазад, която мигом разбра.
Дори и Джин схвана със секунда закъснение.
— Значи, само да изясним. — Той се приведе напред, така че се оказах прикована от погледа му. Говореше съвсем бавно. Ако не го познавах, щях да реша, че ми се подиграва. Но аз го познавах. На лицето му играеше онази усмивка. Сякаш бяхме на път да си навлечем сериозни неприятности, а той нямаше никакво намерение да си ги спести. — Предлагаш да изтласкаш кораба през пясъка с полуджинската си дарба?
— Мислиш ли, че ще се получи? — попита Шазад.
— Пясъкът е достатъчно дълбок — отвърнах. Колкото повече го обмислях, толкова повече нарастваше възбудата ми. Тръпката от завръщането в пустинята. — Бих могла да опитам.
— Наясно си, че корабът не е плосък отдолу, нали? — намеси се Джин, но очите му все така блестяха. — Ще трябва да внимаваш да не се преобърне.
— Без да си в състояние да ползваш цялата си сила? — разтревожи се Ахмед. — Амани, рисковано е.
Не ми вярваха. Поне не напълно. Виждах съмнението, изписано по лицата им, докато ме гледаха. Не вярваха, че съм достатъчно силна. Смятаха ме за самонадеяна. Но ако силата ми действително намаляваше, а дните ми бяха преброени, тогава защо да не я използвам до дъно за нещо голямо? Защо да не я излея цялата, преди да умра?