— Всичко, което правим, е рисковано — възразих. — А в Изман ни чака много по-важна битка. Не искам да губим време.
— Сигурна ли си, че ще ти стигнат силите, Бандите? — ръцете на Джин стиснаха по-здраво руля.
Свих рамене.
— Кое е най-лошото, което може да се случи?
— Може да умрем — отвърна Рахим.
— Значи нищо ново.
Наблюдавах ги, застанали в кръг около мен, докато идеята бавно проникваше в съзнанието им. Какво би означавал подобен ход. И какъв е шансът да успеем.
— От кораба ще стане чудесен таран — призна Шазад.
— Ако Амани се справи… — започна Рахим.
— Ще се справи — прекъсна го Джин, впил очи в мен.
Беше на моя страна, заедно с Шазад. Трябваше ни само още един човек. Всички погледи се насочиха към Ахмед, но изражението му бе непроницаемо. Семейна черта. Наведе глава замислено и остана така дълго време.
Понечих да кажа още нещо, да продължа да ги убеждавам, да обясня защо смятам, че бих могла да успея, но в този миг Ахмед вдигна глава. И вече не беше Въстаналия принц. Не приличаше и на баща си. Най-после приличаше на султан.
Той кимна в знак на съгласие.
Глава 31
Слънцето изгря ярко и ослепително откъм източния борд на кораба, вятърът издуваше платната от север.
— Чудесно време за разходка с лодка. — Джин опаса талията ми с въже.
Беше толкова близо, а слънцето блестеше точно зад гърба му, та се наложи да присвия очи, когато ги вдигнах към него.
Всички бяха завързани за кораба, опасани с въжета, така че ако изгубех контрол над пясъка и корабът се катурнеше, да не изпопадат през борда. Джин пристегна въжето ми по-здраво.
Изчакахме първите лъчи да докоснат ръба на водата и едва тогава Ахмед, привързан за мачтата, ни даде знак.
Джин закрещя заповеди, както се бяхме разбрали — нареждания, които не разбирах, за платна и маневри. Корабът се раздвижи, платната се издуха, вълните заплискаха по корпуса и Джин ни насочи към брега.
Поех си дълбоко въздух и усетих как пясъкът от морското дъно се надига лениво в отговор на призива ми, опитва се да надделее над тежката вода, която го затискаше. Затворих очи и обърнах длан надолу, съсредоточих се с всички сили. Корабът се понесе по-бързо.
Почувствах как пясъкът се съпротивява, а болката в ребрата ми се удвои, едва не ме събори. Вкопчих се в силата си.
— Сега! — викна Джин.
Затеглих пясъка си в същия миг, в който моряците затеглиха въжетата. Платната се издуха докрай и пясъкът се надигна да ни посрещне, блъсна се в дъното на кораба, който се залюля под нас и се наклони наляво. Над палубата отекнаха няколко вика и аз се вкопчих в перилата, впрегнах волята си, за да си възвърна равновесието, а също и равновесието на кораба, накарах пясъка да отстъпи малко. Оставих водата отново да ни поеме, макар пустинята пред нас да се надигаше да ни посрещне.
Водехме кораба право към плитчините, но се надявах да не заседнем.
— Амани, сега! — викна отново Джин и разбрах, че времето изтича.
Трябваше да го направя както трябва, иначе щяхме да се блъснем в брега. Вдигнах ръце напред, притеглих всяко зрънце пясък, което успях да намеря, за да ни поеме и издигне, и в следващия момент достигнахме брега.
Ударихме пясъка със страшна сила. Хората на палубата се блъснаха в перилата и в мачтата, всички се стегнаха за нов удар, уплашени, че ще се преобърнем и ще се разбием на пясъка, а телата ни ще останат да лежат сред останките на кораба.
И продължихме напред. Пясъкът не ни спря. Надипли се около нас досущ като вълна и понесе кораба през брега навътре в пустинята.
Плавахме върху море от пясък.
От смайване едва не изпуснах пустинята. Сграбчих я отново и впих поглед в пясъка, който се трупаше от двете ни страни, надигаше се нагоре, така че да удържи кораба изправен. Тласкаше ни напред като силно течение и мощен вятър, взети заедно. Буквално летяхме.
Гърдите ми се издуха от въодушевление въпреки болката. Невъзможно беше. Но ето че се справих.
Изправих още малко кораба, попромених курса, докато Джин крещеше нареждания, за които ушите ми бяха глухи. Летяхме над безмилостната пустиня. Порехме вълните на Пясъчното море.
И в този миг разбрах какво е липсвало на Джин. Свободата да се носиш през света, забравил, поне за миг, откъде си, без да се тревожиш накъде отиваш. И поне за миг да почувстваш, че си точно където трябва.
Не можах да се сдържа. Нададох радостен крясък. Шазад ме последва. Усмихваше се срещу вятъра — тази усмивка не бях виждала, откакто спасихме затворниците от Еремот. Останалите подеха вика ни и един подир друг разхлабиха побелели пръсти, пуснаха кой в каквото се беше вкопчил. Един подир друг осъзнаваха, че действително правим невъзможното.