Скоро галанският стан се показа пред очите ни, редица след редица палатки, като островчета сред морето от пясък. Но аз нямах намерение да спираме.
Мъже в чуждоземни униформи наизскачаха от палатките, хукнаха да бягат от пътя ни. Пясъкът се надигна под нас и корабът се приближи опасно близо до лагера.
— Всички да се приготвят! — викна Шазад. Аз насочих кораба право към средата на стана. — Вдигнете флага!
Забелязах нещо смачкано в ръцете на млада въстаничка. Приличаше на знаме. Момичето го привърза към едно от въжетата на грота и започна да тегли, да го издига високо над главите ни, Шазад и Рахим викнаха „На оръжие!", а Джин изрева нови нареждания на моряците.
Но аз не чувах почти нищо. Защото високо над главите ни, на самия връх на мачтата, плющеше тъмносиньото знаме с избродираното златно слънце. Символът на Ахмед. Символът на въстанието.
И знак за галаните — да знаят кой връхлита отгоре им, да знаят, че тази страна не е тяхна, та да се разпореждат с нея. Наша е.
Около нас въстаниците вече протягаха пушки през борда на кораба и използвайки перилата за опора, насочваха цевите надолу. През отворите в корпуса се показаха дулата на оръдия. За миг се разсеях и корабът се олюля, но мигом се окопитих. Насочих го уверено право към средата на суматохата, настанала в лагера на галаните.
— Всички да се хванат за нещо! — викна Джин и носът на кораба удари първата палатка.
Тя се разцепи като съчка под ботуша ми.
— Огън! — кресна Шазад.
Продължавахме напред, мачкахме палатките една след друга. Внезапно въздухът се изпълни с миризма на барут и екот на оръдия. Отпред се пръсна шрапнел и помете всичко по пътя си. Вятърът улови палатка, изскубна я от земята и я запокити високо нагоре. Точно когато се озова над главите ни, слънчевите лъчи я прободоха, проникнаха през стотиците дупчици в тъмносиния плат, така че за миг сякаш стотици звезди занадничаха към нас. А после платнището изплющя и не се видя повече.
Отляво нечий куршум уцели сандъче с барут, избухнаха пламъци. Огънят бързо се разпростря из лагера като да бе изрязан от хартия.
Пясъкът затегли един войник, дръпна го към нас, запокити го под носа на кораба. Представих си как друг като него марширува из Дъстуок, когато бях дете, как вдига прахоляк с ботушите си и извлича някой беден човечец от дома му, за да го застреля в името на господството си. И не го съжалих.
Болката не успяваше да ме надвие. Дори да отпуснех юздите на пустинята, вятърът щеше да ни носи, докато не ги уловях отново. Принудих го да ни издигне, да ни пренесе през лагера на галаните подобно на огромна вълна. Едва тогава вдигнах глава. Право пред нас пясъкът свършваше, там беше камък. Пустинята свършваше в планина. Заля ме паника.
— Джин! — викнах.
— Виждам — викна и той в отговор, вече дал знак на моряците да свалят платната. Опитваше се да намали скоростта.
— Отпред има планина! — изкрещях.
— Виждам — повтори той.
Трябваше да направя нещо. По палубата продължаваха да прибягват въстаници.
— Дръжте се! — изкрещях, но гласът ми се изгуби сред изстрелите.
Улових погледа на Шазад и вдигнах ръце. Тя поде вика ми. Но и нейният глас не стигна далече. Извади нож и сряза въжето около кръста си. Изругах тихо.
Освободена от въжето, Шазад си запроправя път към редицата на стрелците, повтори заповедта, заръча им да се хванат здраво. Накара ги да пуснат пушките и да се вкопчат в перилата и мачтите, да се закрепят здраво, а тя хукна обратно към нас.
Зачаках. Чаках да се приближи. Да е в безопасност.
Още една минута. И още една. Докато накрая вече не можех да чакам.
Усуках силата си, завъртях пясъка с рязко движение и смених курса на кораба под остър ъгъл, като призовах пустинята от двете страни да ни удържи. Протегнах ръка към Шазад точно когато корабът рязко се наклони надясно.
Но Шазад беше твърде далече. Не можех да я стигна, а корабът се килна настрани, заплашвайки да изхвърли през борда всеки, който не бе здраво привързан.
Джин ме изпревари.
Пусна безполезния рул и като провери за последно въжето си, се хвърли по наклонената палуба, втурна се към отсрещния край, докато аз се мъчех да удържа кораба.
Стигна Шазад секунда преди корабът да се наклони съвсем, сграбчи ръката й точно когато подът под тях пропадна и въжето около кръста му се изопна.
Издишах облекчено, когато видях, че успя да я изтегли. Двамата се люлееха като махало на края на въжето, а хаосът около нас внезапно утихна. Корабът легна настрани в пясъка. Но благодарение на здравите въжета никой не изпадна през борда.