Рахим, хванал Мара, се покатери с нас. Детето изпищя уплашено, когато се издигнахме в небесата.
Само след миг вече се носехме над стените на крепостта под последните лъчи на слънцето.
Дворът на крепостта ни посрещна зловещо празен, по стените не обикаляха стражи. И все пак крепостта не беше изоставена. Вратите към главната зала бяха широко разтворени. Отвътре примамливо се лееше светлина, чуваха се гласове. Смъкнахме се от гърбовете на близнаците.
— Аз ли нещо съм крив — обади се Сам, — или тая работа ми намирисва на капан?
— Не си ти крив — подметна Шазад.
— Е, няма смисъл да се бавим — отсъди Ахмед. — Влизаме.
Машинално заехме обичайните си места: Ахмед и Рахим отпред, с малката Мара, вкопчена в ръкава му, аз и Шазад от двете им страни, а Сам и Джин най-отзад. Близнаците се промъкваха между краката ни във формата на котки.
Минахме под огромна арка, иззидана от същия червен камък както и останалата крепост. Двете тежки дървени врати ни чакаха разтворени, та да ни пропуснат в просторна каменна зала. Вътре таванът беше дваж по-висок от обичайното, с изрисувани в ярки цветове дървени греди. На светлината на окачените лампи различих лица и животни, гравирани в дървото, които сякаш надничаха към нас. Две дузини трапези бяха наредени под формата на конска подкова. От двете им страни, пред подносите с гозби и каните с вино, седяха войници. Предния път не бях видяла тази зала, но тогава влязох само в покоите на Билал. А сега лордът бе събрал смелост да напусне стаите си и седеше на малък подиум в дъното на залата, на стол, който приличаше повече на трон — огромна извита седалка от позлатено дърво, отрупана с тежки възглавници.
Минаха няколко минути, преди първият от мъжете на Рахим да ни забележи.
— Командире Рахим, сър! — възкликна младолико войниче от другия край на трапезата, скочи на крака и събори стола си.
Столът се стовари с шумен трясък на пода и още няколко глави се обърнаха към нас. Ръката на Шазад пробяга към хълбока й, а аз посегнах към пистолета. Но войникът пристъпи напред, прегърна Рахим, засмя се от облекчение, а сетне, като че опомнил се, го пусна и отдаде неумело чест.
— Мислехме, че сте мъртъв, капитане.
Залата беше утихнала и всички очи бяха обърнати към нас. Дори и очите на Билал.
Бяха толкова хлътнали в орбитите си, че виждах само потъналите в сенки ямки. Хлътналите бузи му придаваха още по-жесток вид отвсякога. Очевидно гаснеше. Тялото му така се беше стопило, че приличаше на малко момче, седнало на стола на баща си, за да се опита да го опази от принц, който многократно го превъзхождаше по могъщество.
За миг сърцето ми трепна от жалост. Огледах се и забелязах, че чашите на мъжете са пълни, но недокоснати. Добре ги беше обучил Рахим. А Билал се канеше да ги погуби всичките.
— Не е лесно да се отърве човек от мен. — Рахим тупна войничето по рамото. Гласът му беше весел, но очите, вперени в Билал, гледаха строго. — Какво става тук?
Струваше ми се невъзможно Билал да намери сили в съсипаното си тяло, за да се изправи, но той все пак се надигна с мъка.
— Празненство — обяви и гласът му отекна силно въпреки болестта — по случай пристигането ви. И унищожаването на чуждата заплаха.
Той направи знак на един от слугите и момчето се втурна към нас, понесло поднос с чаши.
— Чудна работа! — Рахим си взе чаша, без да се двоуми. — Аз пък чух слухове, че си сключил съюз с чуждоземните. Баща ти щеше да се смае.
Очите на Билал пробягаха между мен, Джин и Сам. При този поглед ме парна изгарящият спомен за целувката на Заахир. Ако смятах да кажа нещо, да сторя нещо, сега беше моментът. Можех да го спася. Да предотвратя битката. Погледнах чашата, подадена ми от слугата, и така и не отворих уста.
— Какво да се прави — отвърна Билал след продължително мълчание. — Не съм единственият, дето сключва съюзи, от които бащите ни никак няма да са доволни.
Рахим бавно тръгна към подиума.
— Да вдигнем наздравица тогава — каза високо.
Стотици мъже надигнаха послушно чашите си, войската на Рахим се размърда като един.
— Да вдигнем — съгласи се Билал. — За нашия многоуважаван командир Рахим, за победата и щастливото му завръщане!
— За командира! — викнаха войниците и поднесоха чаши към устните си.
Отворих уста да извикам, да ги спра, да ги предупредя. Но Рахим ме изпревари.
— Почакайте!
Той вдигна ръка. Заповед, изречена в стая, пълна с войници. От командира им. Истинският им командир.
Всички до един отпуснаха ръце.
С този простичък жест войниците мълчаливо дадоха да се разбере на кого са верни. И кой е техният водач. Рахим протегна чашата си към лорд Билал.