— Нямате напитка, милорд. Не можете да пиете за здравето ми. А и е непочтително хората ви да пият преди вас.
Рахим се покачи върху подиума и застана на едно ниво с лорда. Само дето се извисяваше поне с глава над него. Без да сваля поглед от емира, той подаде собствената си чаша на някогашния си приятел.
Лорд Билал помълча, сетне протегна ръка към чашата. Преди да я пусне, Рахим се приведе към него. Видях как устните му помръдват — прошепна му нещо. На лицето на Билал се изписа тъжна усмивка, но той не каза нищо. Дръпна се и измъкна чашата от пръстите на Рахим.
Вдигна я.
— За вашата победа! — повтори. — И дълъг живот!
Наклони чашата и започна да пие. Още преди да я пресуши, краката му се подкосиха. Умря, преди да се строполи на земята.
Глава 33
Намерих Лейла в покоите на Билал.
Не очаквах да я заваря там. Не ми се искаше да оставам в залата след смъртта на Билал. Рахим и Ахмед, Джин и Шазад можеха да се погрижат за войниците. Запътих се към стаите на Билал да потърся книгите му. Надявах се да намеря нещо повече за мъжа в планината. И да си отговоря на някои въпроси за Създателя на греха.
Докато обмислях дали да не предам целувката на Билал, ми беше лесно. Но сега… ако смятах да я дам на някого, чиято съдба истински ме вълнуваше, трябваше да разбера дали обещанието не е измама. Обещал ми беше, че онзи, комуто предам дара му, ще доживее до дълбока старост. Но аз познавах хитростите на джиновете. Възможно бе целувката ми да състари получателя със сто години още пред очите ми. Или да го дари с безкраен, непоносимо дълъг живот, да го принуди да гледа как всички около него умират. Не можех да причиня такова нещо на Ахмед. Нито пък на Джин.
Затова отчаяно търсех отговори.
Но вместо отговори намерих принцеса, свита като малко дете в леглото на Билал. От разтворения прозорец проникваше пушекът от погребалната му клада.
Поспрях на прага, огледах малката фигура в полумрака, коленете, притиснати до гърдите, босите стъпала, заровени в тежкото одеяло, извезано с ловни сцени. Знаех, че ме е усетила, но така и не се обърна.
— Ти си била, нали? — попитах, нищо, че Лейла си остана с гръб към мен. — Ти си отровила ума му, та да му хрумне да избие войниците, за да не ги поведем. За да не може брат ти да обяви война на баща ти. Как го направи?
Раменете й се разтресоха леко, като че се смееше. Първият знак, че ме е чула.
— Десетки пъти си ме виждала да подлъгвам и изигравам някого. Знаеш къде съм израснала, сред жени, които използват телата и умовете си като оръжие. — Тя бавно се обърна с лице към мен. Изглеждаше различно от момичето, което оставихме тук. Тогавашното гневно негодувание се беше изродило в грозна ярост. — И пак ме мислиш за твърде наивна, за да игра тая игра, нали?
Очите й бяха зачервени, не знам дали от плач, или от дима. Прекосих стаята, подминах леглото и спрях до отсрещната стена. От прозореца се виждаше кладата, заобиколена от войници. Изпълняваха последния си дълг към емира, макар той да бе нарушил дълга си към тях.
— Явно покрай въстанието гледам на хората с по-добри очи — подметнах.
Затворих прозореца и се обърнах към Лейла.
— Да ме убиеш ли си дошла?
— Не. Брат ти всеки момент ще дойде да те търси. Ще бъде очевидно кой го е направил. — Шегувах се. Поне донякъде.
Изгледах я замислено. Дошла бях за информация.
Преди време, в Изман, съставихме план. Още преди Ахмед да бъде заловен, а Имин обезглавена. Да съберем армия, да обезвредим машината, да превземем града.
Сега вече имахме армия.
Имахме и думите, с които да освободим пленената душа на Ферештех от машината и да съборим стената, а с нея и абдалите.
Оставаше ни да завземем града. А за целта трябваше да обезвредим машината.
Тогава защо да не попитам?
— Ако освободя енергията на Ферештех, машината няма кротичко да се изключи, нали така?
— Кой знае? — Лейла се излегна по гръб на леглото, сякаш внезапно почувствала умора, и облегна глава на една ръка. — Не е правено досега. Докато не пробваш нещо, всичко е само теория. Така ме е учила майка ми. Рахим си мисли, че не я помня. Но вече доказах, че съм взела много повече от майка ни и баща ни, отколкото той.
— Някакви догадки? — настоях, преди да поведе разговора в нежелана посока.
— Ако ще правя догадки… — тя затвори очи, — … бих казала, че не. Едва ли.
Тамид не беше глупав. Нито пък Лейла. И след като и двамата ми казваха едно и също, можеше да се предположи, че са прави. Доскоро срещата с Ферештех ми се струваше твърде далечна. Но внезапно се оказа съвсем близка.