Елънд го гледаше замислено. Но беше виждал твърде много странни неща, за да отхвърли тази история, така че каза:
— Доведи ми ги тези.
Демоа кимна и предаде нареждането на един войник.
— Освен това — продължи Елънд, припомнил си, че Демоа и хората му се бяха разболели от допира с мъглите, — провери дали някой не разполага с аломантични метали. Раздайте ги на войниците и им заповядайте да ги погълнат.
— Милорд? — Демоа го погледна объркано.
— Дълга история, Демоа. Достатъчно е да ти кажа, че твоят бог — или някой друг — е превърнал теб и хората ти в аломанти. Раздели хората си по металите, които ще се окаже, че могат да горят. Ще ни трябват всички налични Монетомети, Главорези и Дърпачи, които можем да открием.
Сейзед бавно отвори очи, разтърси глава и изстена. Колко време бе лежал в безсъзнание? Вероятно не много. Беше припаднал от недостиг на въздух. От такива неща не се губеше съзнание за дълго.
Стига, разбира се, въобще да се свестиш.
„Както стана с мен“ — помисли си той, закашля се, разтърка шията си и се надигна. Пещерата сияеше озарена от фосфоресциращите лампи. На светлината им той откри, че е заобиколен от нещо много странно.
Мъгливи духове. Братовчедите на кандра, мършоядите, които излизаха нощем да се хранят с трупове. Щъкаха около него, огромни туловища от мускули, плът и кости — само дето костите им бяха комбинирани по странен, необичаен начин. Крайниците им стърчаха под неестествени ъгли, нерядко главите бяха слети с ръцете. Ребра вместо крака.
Освен това тези кости въобще не бяха кости, а камък, метал и дърво. Сейзед се надигна замаяно и заоглежда това, което бе останало от народа на кандра. По пода, сред пълзящата маса телеса, се въргаляха метални клинове. Благодатта на кандра. Онова, което ги бе дарило със съзнание.
Бяха го направили. Бяха изпълнили клетвата си и бяха извадили клиновете, вместо да станат пионки на Гибелта. Сейзед ги гледаше натъжено, едновременно учуден и изпълнен с уважение.
„Атиумът — сети се той. — Направиха го, та Гибелта да не го вземе. Трябва да го пазя!“
Запрепъва се към голямата пещера, като бързо възстановяваше силите си. Когато приближи Палатата на Завета, чу някакви звуци и спря. Надникна иззад ъгъла и погледна по коридора към вратата на Палатата.
Вътре двайсетина кандри тъкмо вдигаха капака на шахтата, в която бе атиумът.
„Разбира се, че не всички са се превърнали в мъгливи духове“. Някои сигурно се бяха намирали далече и не бяха чули командата на Първите, или пък не бяха имали смелостта да извадят клиновете. Всъщност наистина бе странно, че толкова много кандри се бяха подчинили на Първото поколение.
Веднага позна КанПаар, който ръководеше работата в Палатата. Кандрата възнамеряваше да предаде атиума на Гибелта. Сейзед трябваше да ги спре. Но те бяха двайсет, а той сам и имаше само един малък металоем. Шансовете изобщо не бяха на негова страна.
Изведнъж мярна нещо пред вратата на Палатата на Завета. Най-обикновена, с нищо незабележима раница — но неговата раница, в която носеше от години металоемите си. Вероятно я бяха захвърлили там, след като го плениха. Беше на двайсетина стъпки от него, точно до вратата на Палатата.
В голямото помещение КанПаар внезапно се обърна и погледна право към него. Гибелта го бе усетила.
Сейзед нямаше време за колебание. Бръкна в джоба си, сграбчи стоманената ключалка и почерпи от нея бързина. Втурна се напред с нечовешка скорост и вдигна раницата още преди кандрите да се развикат.
Отвори я и изсипа на земята скъпоценните гривни и пръстени. Грабна два металоема и все така с шеметна бързина се втурна обратно.
В този момент стоманоемът се изчерпи. Единият от пръстените, които бе взел, съдържаше пютриум. Сейзед почерпи сила и тялото му започна да нараства. Той захлопна вратите на Палатата и чу отвътре изплашени викове. Сложи си и втория пръстен — той беше железен. Тялото му бързо натежа, той застана до вратата и я подпря с рамо.
Даваше си сметка, че това е само тактика за печелене на време. Но колко време? Металоемите му се изпразваха с тревожна бързина. Това бяха същите пръстени, които носеше в Лутадел по време на обсадата — и които по-късно се бяха забили в тялото му. Беше ги попълнил след обсадата, преди да се откаже от ферохимията. Нямаше да издържат още дълго. Какво можеше да направи, когато кандра нахлуеха през вратата? Огледа се отчаяно за нещо, с което да я залости, но не видя. Пуснеше ли я дори само за миг, кандрите щяха да излязат.