— Родината на кандра, ваше величество. И скривалището на атиумните запаси на лорд Владетеля.
Елънд повдигна изненадано вежди и погледна през вратата. Там имаше друго просторно помещение с шахта в средата.
„Невероятно — помисли Елънд. — Най-сетне го намерихме“.
— Не ми изглеждате особено радостен, ваше величество — отбеляза Сейзед. — Крале, армии, Мъглородни — дори самият Келсайър — търсеха това скривалище от години.
— Вече няма полза от него — отвърна Елънд. — Народът гладува, а не може да се храни с метал. Тази пещера обаче може да ни е от полза. Как мислиш, Демоа?
— Ако има и други пещери като тази, през която дойдохме, можем да настаним доста голяма част от хората.
— Има четири големи пещери — каза Сейзед. — И четири входа.
„Трябва да свалим хората долу, преди да изгрее слънцето — помисли Елънд, припомнил си горещината. — Или поне преди да пристигнат колосите“.
А след това… е, за след това щеше да мисли по-късно. За момента имаше само една цел.
Оцеляване.
81.
Преобразяването винаги е било тъмната страна на аломантията. Човек трябва да притежава генетични заложби, за да стане аломант, но за да бъде задействан самият процес, тялото му трябва да се изложи на крайно тежки въздействия. И макар че Елънд често си припомняше дните, в които го подлагаха на изтезания, в наше време отключването на аломантичните заложби в човек е много по-лесно, отколкото е било някога, благодарение на преливащата се сила на Съхранението в човешката наследственост чрез самородните камъни, раздавани на благородниците от лорд Владетеля.
Когато създало мъглите, Съхранението се бояло, че Гибелта може да избяга от затвора. В онези ранни дни преди Възнесението мъглите започнали да Преобразяват хората така, както го правеха и в наше време — това бе един от начините да пробудят аломантичните способности у хора, в които те се намират твърде дълбоко, за да могат да бъдат задействани чрез обикновен побой. Така се създавали само Мъгливи, разбира се — за Мъглородни са били нужни самородните късове, използвани от лорд Владетеля.
Хората не разбирали напълно действията на мъглите, особено след като някои от тях, най-вече по-младите, умирали. Не такова естествено било желанието на Съхранението, но то отделило по-голяма част от съзнанието си за изграждане на затвора на Гибелта и мъглите били принудени да действат без конкретна насока.
Гибелта, коварна както винаги, си давала сметка, че не може да попречи на мъглите. Вместо това направила нещо неочаквано — окуражила ги. Помогнала им да станат по-силни. Това предизвикало смъртта на растителния свят и създало заплахата, известна като Дълбината.
Облакът вихреща се черна мъгла изглеждаше развълнуван.
„Ето, че вече знаеш как да въздействаш на отделен човек“ — рече Гибелта и се издигна във въздуха. Вин я последва и скоро се извиси над Централната област. Долу виждаше войниците на Демоа да тичат към лагера, да събуждат хората и да организират преместването им.
Усещаше лъчите на слънцето и си даваше сметка, че планетата е твърде близо до него, за да е в безопасност. Но не можеше да направи нищо. Гибелта не само щеше да я спре, но и Вин все още не разбираше добре силата си. Вероятно така се бе чувствал лорд Владетеля — всемогъщ и същевременно непохватен. Ако се опиташе да премести света, току-виж влошила положението още повече.
Но поне бе постигнала нещо. Колосите на Гибелта се носеха с шеметна скорост към лагера, ала щяха да пристигнат едва след няколко часа. Достатъчно време, та хората да се преместят в пещерите.
Гибелта вероятно се досети за какво мисли, защото я заговори: „Смяташ, че си победила? Само защото успя да спреш няколко кандри? Те винаги са били най-слабите помощници, които лорд Владетеля създаде по мое желание. Обикновено дори не ги използвах. Вин, не си и помисляй, че си спечелила битката“.
Вин наблюдаваше как хората бързат към входовете на пещерите. Беше успяла да внуши някои идеи на Елънд и макар за момента това да й се струваше голяма победа, вече виждаше, че не е нищо повече от най-обикновено отлагане на нещата.
„Преброи ли армията на колосите, Вин? — попита Гибелта. — Използвах за създаването й твоите сънародници. Събрах стотици хиляди. — Вин погледна надолу. Гибелта не лъжеше. — Тази сила можех да хвърля срещу вас по всяко време. Държах повечето колоси във Външните области, но сега им наредих да тръгнат към Лутадел. Колко пъти трябва да ти повтарям, Вин? Не можеш да спечелиш. Никога няма да победиш. Само си играя с теб“.
Вин усещаше лъжите й. Гибелта не си играеше с нея, а се опитваше да открие тайните, оставени от Съхранението, същите тези тайни, които бе опазил лорд Владетеля. И въпреки това броят на армията бе зашеметяващ. Долу имаше много повече колоси, отколкото спускащи се в пещерите хора. С подобна сила Гибелта можеше да щурмува успешно дори добре укрепена позиция. А Вин знаеше, че Елънд разполага само с няколко хиляди души с боен опит.