Последва кратка пауза.
— В края на краищата те сигурно ще ни избият — отекна отново гласът на Елънд. — Но нека първо се научат да се страхуват от нас!
Мъжете изреваха. Подсиленият слух на Вин различи около двеста и петдесет различни гласа. Чу ги да се разделят и да бързат към четирите изхода на пещерата. След малко неколцина излязоха от изхода пред нея.
Фигура с бяла униформа пристъпи навън с развято наметало. В ръката си стискаше меч.
„Елънд! — опита се да го повика тя. — Не! Върни се! Безумие е да ги нападаш! Ще те убият!“
Елънд стоеше изправен, загледан в приближаващата се тълпа колоси: безкрайно море от синя плът и кървясали очи. Мнозина носеха мечове, други камъни или дълги тежки сопи. В сравнение с тях Елънд бе малка прашинка, точица пред безкрайното синьо платнище.
Той вдигна високо меча и се хвърли в атака.
„ЕЛЪНД!“
Изведнъж Елънд избухна в ослепителна енергия, толкова ярка, че Вин ахна. Той се изправи срещу първия колос, наведе се под меча му и го обезглави с един замах. После, вместо да отскочи, се завъртя настрани и отново замахна. Падна втори колос. Три меча светнаха около него, но всички го пропуснаха на косъм. Елънд се дръпна настрани, промуши един колос в корема, после замахна с меча хоризонтално и отсече ръката на втория.
Все още не се бе Тласнал. Вин го гледаше слисана как поваля третия колос и обезглавява четвърти със същия удар. Лъкатушеше между мечовете на противника, сякаш танцуваше старателно упражняван танц, само дето около него валяха мъртви колоси.
От входа на пещерата изскачаха още войници и се втурваха в атака. Телата им изригваха в енергия, като вълни от светлина. Те също се впиха в редовете на колосите и започнаха да ги секат. Биеха се с невероятно умение. Около сияещите войници започна да се издига нарастващ хълм от синкави трупове.
По някакъв невъобразим начин Елънд се бе сдобил с цяла армия горящи атиум войници.
Елънд беше бог.
Никога досега не бе разпалвал атиум и първата му среща с този метал го изпълни с почуда. Колосите около него излъчваха атиумни сенки — образи, които се движеха преди тях и му подсказваха какво трябва да направи. Можеше да вижда в бъдещето, макар и само на няколко секунди. Но в битката това бе напълно достатъчно.
Усещаше как атиумът подсилва ума му, помага му да възприема и използва цялата нова информация. Дори не спираше, за да помисли. Ръцете му действаха по своя воля, размахваха меча с невероятна точност.
Имаше странното усещане, че отново е попаднал сред мъглите. Нито един колос не можеше да му устои. Чувстваше се преизпълнен със сила — всъщност чувстваше се невероятно. Поне за момента бе напълно неуязвим. Беше погълнал толкова много атиумни топчета, че отначало си помисли, че ще повърне. През цялата човешка история атиумът бе нещо, което хората пазеха и пестяха. Горенето му изглеждаше истинско прахосничество и до него се прибягваше само в моменти на огромна необходимост.
Сега обаче Елънд нямаше защо да се безпокои от подобно нещо. И това го превръщаше в бедствие за колосите — вихър от точни удари, невероятни измъквания, винаги на крачка пред противниците. Враг след враг падаше от ударите му.
Когато атиумът почна да привършва, Елънд се Тласна от един паднал меч и литна към входа на пещерата, където бе складиран още атиум.
Бързо попълни запасите си и се върна в боя.
Гибелта беснееше и се мяташе, мъчеше се да спре клането. Ала този път Вин олицетворяваше силата на баланса, така че блокираше всеки опит на Гибелта да убие Елънд и другите и я задържаше встрани.
„Не зная дали си глупава — излъчи към нея мислите си Вин, — или съществуваш по начин, който не ти позволява да възприемеш някои неща“.
Гибелта изкрещя гневно и се блъсна в нея, опитваше се да я унищожи, както се бе опитала по-рано Вин. Но бе принудена да отстъпи, защото сега силите им бяха изравнени.
„Живот — рече Вин. — Ти каза, че единствената причина да създадеш нещо е после да го унищожиш“.
Рееше се над Елънд и го гледаше как се бие. Би трябвало да изпитва болка от смъртта на колосите. Но тя не мислеше за смъртта. Може би се дължеше на влиянието на Съхранението, но виждаше само един човек, който се бори, нанася удари и продължава напред, въпреки че вече няма надежда. Не виждаше смърт, а само живот. Виждаше вяра.