„Ние създадохме тези неща, за да ги гледаме как растат — заговори отново на Гибелта. — За да се насладим на това как съществата, които обичаме, се превръщат в нещо повече отпреди. Ти каза, че си неуязвима — и че всичко останало се разпада. Че над всичко дебне неговата гибел. Но има неща, които ти се съпротивляват — и най-смешното е, че ти дори не ги разбираш. Обич. Живот. Растеж.
Животът на един човек е много повече от краткия миг на смъртта му. Чувствата — ето какво те победи“.
Сейзед надзърташе разтревожено от входа на пещерата. Около него се бяха скупчили няколко души. Гарв, водачът на Църквата на Оцелелия в Лутадел. Харатдал, най-изтъкнатият териски стюард. Лорд Дедри Вастинг, един от малкото оцелели заседатели на Събора. Аслидин, млада жена, в която Демоа, изглежда, се бе влюбил през няколкото седмици на пребиваването си в Хатсинските ями. Още неколцина — кои влиятелни, кои не — дошли да видят какво ще стане отвън.
— Къде е тя, господарю терисец? — попита Гарв.
— Ще дойде — обеща Сейзед. Мъжете се умълчаха. Войниците — тези, които не умееха да използват атиум — чакаха неспокойно: знаеха, че те ще са следващите, когато атаката на Елънд се изчерпи.
„Тя ще дойде — помисли Сейзед. — Всичко предсказва появата й“.
— Героят ще дойде — каза той.
Елънд отсече две глави с един удар, отряза нечия ръка, после промуши друг колос в шията. Не го беше видял да замахва, но умът му се бе настроил да тълкува атиумните сенки още преди противникът му да нападне.
Вече стъпваше по килим от сини трупове. Не се препъваше. Благодарение на атиума всяка негова крачка бе точна, умът му бе кристално ясен. Повали един невероятно огромен колос, отстъпи назад и си пое дъх.
Биеха се от часове, ала армията на колосите изглеждаше безкрайна. Елънд повали още един колос и усети, че движенията му вече са леко забавени. Атиумът подсилваше ума, но изчерпваше резервите на тялото и се налагаше все повече да разчита на пютриум, за да продължава. Кой би могъл да знае, че човек може да се умори дори когато гори атиум? Никой никога не бе използвал толкова много от този метал.
Но трябваше да продължава. Атиумът му бе на привършване. Той погледна през рамо към входа на пещерата и видя как един от войниците му пада и от гърлото му бликва кървав фонтан.
Изруга и се завъртя, видя, че през него преминава атиумна сянка, избегна последвалия я удар и отсече ръката на чудовището. Обезглави това до него, после посече краката на друго. През по-голямата част от битката не бе прибягвал до аломантични скокове и само размахваше меча. Ръцете му обаче отмаляваха все повече и се наложи да Тласка колосите встрани, за да може да ги удържа. Резервите от атиум — от живот в него — се топяха. Атиумът гореше наистина бързо.
Още един предсмъртен вик. Още един мъртъв атиумен войник.
Елънд започна да отстъпва към пещерата. Неговият отряд от двеста и осемдесет души бе избил хиляди, но това бе капка в морето от колоси. Те продължаваха да настъпват, страховита вълна с безкрайна решимост, задържана от малки групички атиумни Мъгливи пред входовете към Родината.
Още един войник издъхна. Атиумът им привършваше.
Елънд извика, замахна с меча и повали едновременно трима колоси с удар, който изглеждаше невъзможен. Разпали стомана и Тласна останалите встрани.
„В мен гори тялото на бога“ — помисли си. Стисна зъби и се хвърли напред. Покатери се върху купчина колоси, подхлъзна се на отсечени ръце и крака, препъна се в глави. Мушкаше в гърди, гърла и кореми. Биеше се сам, целият опръскан в кръв.
Нещо се раздвижи зад гърба му и предупреден от атиума, той се завъртя, вдигнал меча.
Съществото зад гърба му не беше колос. Носеше черно расо, едното му око бе изтръгнато и от него се стичаше кръв, в другото бе забит клин.
Марш. Беше заобиколен от облак атиумни сенки — той също гореше метал и щеше да е неуязвим за атаките на Елънд.
Човек водеше своите колоси през тунелите. Убиваха всеки, който им се изпречваше на пътя.
Първите войници ги очакваха при входа. Те се съпротивляваха най-дълго. Бяха най-силни. Но сега бяха мъртви.
Нещо пришпорваше Човек напред. Нещо по-силно от онова, което го направляваше досега. По-силно от дребната жена с черна коса, макар че тя също бе много силна. Но новият му господар бе могъщ. Казваше се Гибелта. Човек вече го знаеше.
Не можеше да се съпротивлява. Можеше само да убива. Наред.
Нахлу в огромна подземна пещера, пълна с още хора. Гибелта го овладя, накара го да спре, да не ги избива. Не че Гибелта не искаше да ги убива. Просто сега искаше нещо друго.