Човек се втурна напред. Закатери се по рухнали камъни. Разбута встрани крещящите хора. Другите колоси го следваха. В този миг бе забравил всичките си желания. С изключение на непреодолимия стремеж да стигне до…
… това малко помещение. Ето там. Пред него. Човек отвори вратите. Гибелта нададе радостен вик, когато той пристъпи вътре. Тук бе онова, което Гибелта желаеше най-силно.
— Познай какво открих — изръмжа Марш, пристъпи напред, Тласна встрани меча на Елънд и той изхвърча от ръката му. — Атиум. Една кандра го носеше, търсеше къде да го продаде. Глупаво създание.
Елънд изруга, избегна един удар на колос и измъкна от ботуша си обсидианов кинжал.
Марш се хвърли напред. Войниците около тях крещяха и умираха, изгубили и последните си резерви атиум. Виковете им бързо утихваха. Елънд се съмняваше, че хората при входа на пещерата ще издържат още дълго.
Атиумът го предупреди за поредната атака на колос и той едва успя да се измъкне, но не и да го убие с кинжала. Марш замахна с обсидиановата секира. Елънд отскочи встрани, олюля се и изгуби равновесие.
Докато се мъчеше да се задържи на крака, осъзна, че металите му са на привършване — не само атиумът, но и основните метали като желязо, стомана и пютриум. Досега не бе обръщал внимание на това, тъй като разчиташе на атиума, но битката бе продължила твърде дълго. Ако Марш разполагаше с атиум, значи силите им се изравняваха — и без останалите метали Елънд щеше да умре.
Атаката на инквизитора го принуди да разпали пютриум, за да отскочи. Посече с лекота трима колоси, но знаеше, че истинската заплаха е неуязвимостта на Марш.
Пютриумът му свърши.
— Не можеш да ме победиш, Елънд Венчър — рече Марш със стържещ глас. — Ние убихме жена ти. А аз ще убия теб.
„Вин! — Елънд не можеше да повярва. — Вин ще дойде — помисли си той. — Тя ще ни спаси“.
Вяра. Странно усещане в момент като този. Марш замахна.
В тялото на Елънд внезапно пламнаха пютриум и желязо. Той просто реагира — нямаше време да разсъждава над това необяснимо явление. Протегна ръка и Притегли един паднал наблизо меч. Оръжието излетя във въздуха, Елънд го улови и отби с две ръце секирата на Марш.
Тялото му изведнъж се изпълни с огромна пулсираща сила. Той продължи да удря инстинктивно, принуждаваше Марш да отстъпва през покритото със сажди поле. Колосите около тях се стъписаха, сякаш изплашени от Елънд. Или сякаш благоговееха пред него.
Марш вдигна ръка да Тласне меча му, но не последва нищо. Сякаш нещо отби удара. Елънд изкрещя и продължи да напада, засипваше Марш със стоманен дъжд от удари. Инквизиторът изглеждаше стреснат от този неочакван изблик на сила и бързина. Елънд го изтласкваше все по-назад и по-назад.
Някакво невероятно спокойствие изпълваше душата му. Аломантичната му сила сияеше ярко, макар той да осъзнаваше, че в тялото му няма повече метали, които да горят. Беше останал само атиумът, но неговата странна сила не би могла да му осигури други метали. Ала това нямаше значение. Нещо друго привлече вниманието му. Той вдигна глава нагоре — към слънцето.
И видя — само за миг — огромна фигура в небето. Ярка, снежнобяла, потрепваща. Ръцете й бяха протегнати към раменете му, главата отметната назад, с развети бели коси, обгърната от мъгла, която се простираше надалече в небето като огромни крила.
„Вин“ — помисли си той и се усмихна.
Извърна глава тъкмо в момента, когато Марш изкрещя и се хвърли напред, вдигнал секирата с една ръка, а зад него се разпери нещо черно и неясно, като наметало. И в същия миг Марш вдигна другата си ръка към лицето си, сякаш за да закрие металното си око от образа, който Елънд бе зърнал във въздуха.
Елънд разпали последния атиум и повдигна меча с две ръце. Инквизиторът бе по-силен и по-умел воин от него. Владееше едновременно аломантия и ферохимия, което го превръщаше в подобие на лорд Владетеля. Това не беше битка, която Елънд би могъл да спечели. Не и с меч.
Марш връхлетя и Елънд разбра как се е чувствал Келсайър, когато се бе изправил срещу лорд Владетеля.
Марш замахна с брадвата. Елънд вдигна меча да отбие удара.
И разпали заедно с атиума дуралуминий.
Зрение, слух, сила, мощ, величие. Бързина!
От гърдите му се стрелнаха синкави линии. И бяха засенчени от нещо. Атиум плюс дуралуминий. За един кратък миг пред Елънд се разкри огромна и безценна информация. Светът избледня, а в ума му нахлу неудържим поток от познания.
— Вече разбирам — прошепна той, докато видението избледняваше заедно с остатъка от металите.
Стоеше насред бойното поле. Мечът му бе пронизал гърлото на Марш и се беше заклещил в клина, който стърчеше между плешките на инквизитора.