— Правосъдие!
Заливането спря. Тялото му продължаваше да гори. Въпреки болката той не спираше да работи, оформяше примитивни слухови органи вътре в черепната кухина.
— Глупак — прошепна един глас наблизо.
— Правосъдие! — повтори ТенСуун.
— Приеми смъртта — рече тихият глас. — Не се поставяй в положение да причиниш нови неволи на нашия народ. Първото поколение те възнагради с възможността да умреш заради дългите ти години служба!
ТенСуун се сепна. Един процес щеше да бъде публичен. Досега само неколцина бяха осведомените за неговата измяна. Можеше да умре, проклет като Нарушител на Договора, но все пак с известно уважение към предишната му кариера. Някъде — вероятно в други шахти в същото това помещение — имаше още нещастници, обречени на безкраен затвор, изтезание, което в края на краищата щеше да надделее дори над Благодатта на Съзнанието.
Искаше ли да е един от тях? С разкриване на постъпката си пред един обществен форум можеше да си осигури единствено вечно страдание. Безсмислено беше да се надява на промяна. С признанието си сам си бе определил присъдата.
Но ако проговореше, нямаше да е за да се защити. Причината щеше да е съвсем различна.
— Правосъдие — потрети той с едва доловим шепот.
3.
Мисля, че в известен смисъл притежаването на такава огромна сила е непосилна тежест. За разбирането на подобна сила са нужни хилядолетия. Ала опознаеш ли я, преустройството на света няма да е никак трудно. И въпреки това си давам сметка за опасностите, които се крият в моето невежество. Като дете, което внезапно са дарили с огромни възможности, аз бих могъл да натисна прекалено силно и да превърна света в строшена играчка, която никога не ще мога да поправя.
Елънд Венчър, втори император на Последната империя, не беше възпитаван да бъде войник. Беше се родил в благородническо семейство — което, в епохата на лорд Владетеля, означаваше, че ще бъде по-скоро типичен представител на висшето общество. В младостта си се бе забавлявал с безгрижни игри, устройвани от Големите къщи, и бе живял под похлупака, спуснат върху имперския елит.
Не беше толкова странно, че после бе станал политик. Винаги се бе интересувал от политически теории и макар да предпочиташе разсъжденията пред действията, си даваше сметка, че някой ден ще трябва да управлява своята Къща. От друга страна, началната му кариера като крал не се оказа особено успешна. Тогава все още не разбираше, че е по-важно да владееш изкуството да управляваш, отколкото да имаш добри намерения и да си честен.
„Съмнявам се, че някога ще бъдеш такъв властник, който би могъл да поведе хората си в атака срещу врага“. Думи на Тиндуил, жената, която го бе обучавала в приложна политика. Елънд си ги спомни миг преди той и армията му да се стоварят върху лагера на колосите.
Разпали пютриум. Приятно усещане за топлина — вече му бе добре познато — се разгоря в гърдите му и мускулите му се напрегнаха от прилива на сила и енергия. Беше погълнал металния разтвор, за да черпи от него сили по време на битката. Елънд Венчър беше аломант. Понякога все още се стряскаше от тази мисъл.
Както беше предвидил, колосите се изненадаха от нападението. В началото замръзнаха неподвижно, смаяни от приближаващата се армия. Колосите възприемаха малко трудно неочакваните събития. Не можеха да си представят как тази жалка група слаби човеци дръзва да се нахвърли върху тях. Беше нужно време, за да възприемат тази мисъл.
Армията на Елънд успя да се възползва добре от предимството си. Елънд удари пръв и посече най-близкия колос с подсилени от пютриум мускули. Чудовището беше от дребните екземпляри. Като всички останали от своя вид то имаше приблизително човекоподобна форма, но синкавата му кожа се спускаше на едри гънки и на места висеше от крайниците му. В кървясалите му червеникави очи за миг, докато умираше, блесна изненада. Елънд измъкна меча от гърдите му и извика:
— Не се бавете! Убийте колкото се може повече, преди да се разбеснеят!
Войниците — ужасени, но изпълнени с твърда решимост — го заобиколиха в плътна маса и повалиха първата редица колоси. „Лагерът“ не беше нищо повече от изпотъпкана от чудовищата поляна, с изкопани в земята огнища. Елънд забеляза, че хората му действат с нарастваща увереност, и ги окуражи, като Притегли чувствата им с аломантия и подсили храбростта им. Чувстваше се по способен с този вид аломантия — все още не беше способен да подскача насам-натам с метали като Вин. Но с чувствата се оправяше добре.
Фатрен, водачът на армията, се придържаше близо до Елънд и той го наблюдаваше скришом. Фатрен бе управникът на този малък град и смъртта му би нанесла сериозен удар върху бойния дух на останалите. Заедно с още няколко войници те се нахвърлиха върху все още изненаданите колоси. Най-едрото чудовище надвишаваше единайсет стъпки и като на всички останали колоси с едри тела, кожата му бе изпъната и покрита с цепнатини. Колосите никога не преставаха да растат, но кожата им запазваше размера си. При по-младите висеше отпусната. При големите се изпъваше и цепеше.