Точно когато щях да се спусна надолу, нещо ярко проблесна от един от покривите. Замръзнах намясто.
Недалеч от мен на една по-висока сграда командир Джеймсън беше приклекнала на покрива. Побиха ме тръпки от глава до пети, когато видях оръжието в ръцете й. Не. Не.
Тя сваляше републиканските войници — по един с всеки куршум. Сърцето ми спря, когато командир Джеймсън забеляза нещо, което възбуди интереса й. Тя се прицели към нова мишена на земята. Очите ми проследиха траекторията, към която бе насочено оръжието. И тогава видях едно момче със светлоруса коса, което си проправяше път сред потока от хора към „Банк Тауър“.
Беше се прицелила в Дей.
Дей
ТЕС БЕШЕ ЕВАКУИРАНА ПЪРВА — видях как отпуснатото й тяло бе пренесено на ръце от една медицинска сестра, докато напускаха „Банк Тауър“. Поех я от ръцете на сестрата. Веднага щом слязоха на приземното ниво, и я понесох заедно с потока от останалите евакуирани. Тя беше в полусъзнание, не усещаше присъствието ми, а главата й бе отпусната на една страна. На половината път до убежището намалих темпото. По дяволите, бях толкова изтощен и изпитвах толкова силна болка.
Паскао пое Тес от ръцете ми. Вдигна я към гърдите си. От покривите летяха искри — следи от стрелбата, която се водеше горе.
— Връщай се към входа на кулата — извика ми Паскао, преди да се обърне. — Аз ще я отведа! — И преди да успея да споря, той тръгна.
Известно време ги наблюдавах как се придвижват, не желаех да извърна поглед, докато не бях сигурен, че Тес е преминала благополучно през площада. Когато стигнаха убежището, аз отново насочих вниманието си към кулата. Идън вече трябваше да е долу. Проточих врат и огледах тълпата за глава с руси къдрици. Дали Джун вече бе слязла? Не я виждах сред обзетите от паника маси, а отсъствието й ме притесни.
Тогава избухна експлозия. Рухнах на земята.
Прах. Прахова бомба, успях да преценя, въпреки туптенето в главата ми. Първоначално не виждах нищо през всичкия този пушек — хаосът беше навсякъде, летяха искри и от време на време се чуваха приглушени изстрели. През плуващ бял прах видях неясните очертания на хора, които тичаха да намерят убежище зад републиканските барикади, краката им се движеха като на забавен кадър, а устите им бяха отворени в безмълвни викове.
Изтощено разтърсих глава. Усещах крайниците си, сякаш бяха нагазили в кал, а тилът ми пулсираше, заплашвайки да ме удави в болката. Опитах се да окажа съпротива, като примигвах, за да запазя сетивата си нащрек. Отчаяно извиках името на Идън, но не можех да чуя дори собствения си глас. Но щом аз не можех, как щеше да го чуе
За миг тълпата се разреди.
И тогава го видях. Идън. Той бе в безсъзнание, носен на ръце от една изплашена медицинска сестра, която вървеше неуверено и слепешком през прахта, тръгнала в грешната посока — право към войските на колониите, наредени от лявата страна на площада, в посока противоположна на мястото, където се намираше убежището. Не спрях да помисля или да им извикам, не се поколебах и не изчаках безопасен интервал между огнестрелния огън. Просто се затичах към Идън.
Джун
КОМАНДИР ДЖЕЙМСЪН ЩЕШЕ ДА ГО ЗАСТРЕЛЯ — посоката, в която се целеше, не оставяше никакво съмнение.
Дей спринтираше през прахта, която покриваше улицата. Дей, какво правиш? Спъна се, докато бягаше, и дори от покрива можех да преценя, че той изпитва затруднение да движи тялото си, всеки сантиметър от него крещеше от изтощение. Щеше да се пренатовари. Хвърлих поглед към посоката, накъдето се бе запътил, и потърсих какво бе привлякло вниманието му.
Идън. Естествено. Сестрата, която държеше брат му, се спъна и падна сред талазите от пушек, а когато се изправи, страхът я надви, защото тя просто побягна. Гняв се надигна в мен. Идън беше изоставен напълно беззащитен на улицата, мърдаше едва-едва, заслепен, откъснат от групата, кашляше неудържимо от дима.
Скочих на крака. Дей тичаше в противоположната посока на всички останали към зона, където скоро щеше да се превърне в открита мишена.
Ръцете ми се спуснаха към кръста… и тогава си спомних, че пистолетът ми нямаше патрони. Отново прекосих на бегом покрива в посока към последната ми мишена, чието оръжие не бях изхвърлила от покрива. Когато отново хвърлих поглед към командир Джеймсън, видях как тя се стегна и се прицели. Не. Не! Тя стреля.
Куршумът не улучи Дей с около тридесет сантиметра. Той се препъна, докато бягаше, за кратко вдигна инстинктивно ръка над главата си, но се съвзе и упорито продължи напред. Сърцето ми блъскаше бясно в гърдите.