По-бързо. Скочих от единия покрив на другия. Под мен видях Дей да приближава Идън. Той беше там, достигна го, спря се до малкото си братче и го предпази, като го обгърна с ръце. Прахта около тях ми пречеше да ги видя ясно, сякаш бяха призраци в избледнели цветове. Дишането ми беше учестено, когато се приближих до падналия войник. Надявах се, че прахта пречи и на мерника на командир Джеймсън.
Стигнах до поваления войник. Сграбчих оръжието му. Беше останал един патрон.
Под мен Дей вдигна Идън, сложи ръка върху главата на брат си, за да го предпази, и олюлявайки се, се запъти обратно към убежището бързо, доколкото му позволяваше омаломощеното му тяло. Командир Джеймсън отново се прицели — извиках наум и се заставих да се движа по-бързо. Всичкият ми адреналин, всяка частица от вниманието и концентрацията ми сега бяха съсредоточени като стрела върху нея. Тя стреля. Този път куршумът пропусна двамата братя, но отскочи на по-малко от педя от Дей. Той дори не си направи труда да погледне нагоре. Просто притисна по-здраво Идън и с неуверени крачки продължи напред.
Най-сетне приближих покрива, където се намираше тя. Скочих към него и се приземих на плоската му бетонова повърхност. Оттук виждах едновременно покрива, на който се намирах, и улицата долу. На тридесет метра пред мен, отчасти скрита от комини и вентилационни шахти, беше приклекнала командир Джеймсън с гръб към мен, насочила вниманието си към улицата.
Тя отново стреля. Отдолу се чу дрезгав крясък от болка, а гласът ми бе познат твърде добре. Дъхът ми секна. Бързо погледнах към улицата и видях Дей, паднал на колене, изпуснал Идън за миг. Всички звуци около мен заглъхнаха.
Той беше прострелян.
Дей потрепери и отново стана. Взе Идън в ръцете си. Продължи напред, залитайки. Командир Джеймсън стреля още веднъж. Куршумът влезе в досег с тялото му. Вдигнах оръжието, което държах в ръцете си, и го насочих право към нея. Сега бях достатъчно близо, за да видя изпъкналите ивици на бронежилетката, очертаваща гърба й. Ръцете ми трепереха. Имах перфектна позиция, директна позиция за изстрел право в главата на командир Джеймсън. Тя се подготвяше да стреля.
Прицелих се.
Сякаш светът внезапно се забави с милиони кадри в секунда, командир Джеймсън се обърна. Усети присъствието ми. Присви очи… и завъртя оръжието към мен, измествайки вниманието си от Дей. През ума ми минаваха мисли със скоростта на светлината. Натиснах спусъка и изстрелях последния си куршум право към нея.
И не улучих.
Никога не ми се е случвало.
Нямах време да размишлявам върху това — командир Джеймсън беше насочила оръжието си към мен и когато куршумът ми изсвистя покрай лицето й, видях как се усмихна и стреля. Хвърлих се на земята и се претърколих. Нещо проблесна на по-малко от сантиметър от ръката ми. Метнах се зад един комин и се притиснах колкото може по-плътно до стената. Някъде зад мен се чу звук от тежки, приближаващи ботуши. Дишай. Дишай. Споменът за последния ни сблъсък се стрелна през ума ми. Защо можех да се изправя срещу всичко на този свят, с изключение на командир Джеймсън?
— Покажи се, за да си поиграем, малка ми Ипарис — извика тя. Когато останах безмълвна, тя се изсмя. — Излез, за да видиш как кръвта на твоето хубаво момче изтича на улицата.
Тя знаеше точно как да ме прониже право в сърцето. Но аз стиснах зъби и пропъдих от главата си образа на кървящия и умиращ Дей. Нямах време за нейните глупости. Това, което трябваше да сторя, бе да я обезоръжа — при тази мисъл сведох очи към безполезното си оръжие. Беше време да си поиграем на преструвки.
Сега командир Джеймсън мълчеше. Чувах единствено тихото потропване от приближаващи се ботуши, равномерно пристъпващия към мен убиец на брат ми. Ръцете ми стиснаха оръжието.
Тя беше достатъчно близо. Затворих очи за миг, прошепнах си тихо пожелание за късмет и бързо изскочих иззад укритието си. Насочих оръжието си към командир Джеймсън, сякаш щях да стрелям. Тя направи това, на което се надявах — отмести се встрани, но този път бях готова и се хвърлих право към нея. Скочих и я ритнах в лицето с всичка сила. Главата й отскочи назад. Тя вече не стискаше толкова здраво оръжието си и аз се възползвах от възможността да го изритам от ръцете й. Командир Джеймсън се строполи на покрива с глух звук — оръжието й излетя настрана и падна от покрива на покритите с дим улици под нас.
Не рискувах да прекъсна набраната инерция. Докато все още бе на земята, замахнах с лакът в опит да я нокаутирам. Първият ми удар попадна в целта, но вторият не успя. Командир Джеймсън сграбчи лакътя ми, приклещи китката ми с другата си ръка като в скоба и я изви. Аз също се извих. Болката се разля по ръката ми, огъната в захвата на Джеймсън. Преди да успее да я счупи, аз пак се извъртях и стъпих върху нейната ръка с острия ток на ботуша си. Командир Джеймсън потрепна, но не ме пусна. Отново забих тока си този път по-силно.