Захватът й едва-едва се разхлаби и най-сетне успях да се изплъзна.
Тя скочи на крака, а аз увеличих разстоянието помежду ни и се обърнах с лице към нея. Въртяхме се в кръг, дишахме тежко, все още чувствах силна болка в ръката си, а нейното лице бе обезобразено от тънка струйка кръв, която се спускаше от слепоочието й. Вече знаех, че не мога да я победя в ръкопашна битка, в която се използват всички средства. Тя беше по-висока и по-силна, имаше на своя страна опита от дългогодишни тренировки, на което аз не можех да се противопоставя. Единствената ми надежда бе отново да я изненадам, да намеря начин да използвам собствената й сила срещу нея. Докато продължавах да обикалям, като изчаквах и следях за удобен момент да нанеса удар, светът около нас притихна. Уповах се на целия си гняв, оставяйки го да замени страха и да ми даде сила.
Сега сме само ние двете. Винаги е било писано да стане така, това е моментът, който чакам, откакто всичко започна. Да се изправим една срещу друга, с голи ръце, в самия край.
Командир Джеймсън атакува първа. Скоростта й ме ужаси. В един миг бе пред очите ми, а в следващия плътно до мен, с юмрук, полетял към лицето ми. Нямах време да се отдръпна. Успях единствено да вдигна рязко рамото си в последната секунда и юмрукът й не успя да ме улучи директно в главата. Привидяха ми се звезди. Залитнах назад. Успях да избягна следващия й удар — съвсем за малко.
Отдалечих се от нея, полагах усилия да избистря погледа си и да се изправя отново на крака. Когато отново замахна, аз скочих и я изритах в главата. Успях да й нанеса удар, но тя беше твърде бърза, за да я уцеля фронтално. Отново се отдръпнах светкавично. Този път бавно заотстъпвах към края на покрива, изпитвах ужас да не я изпусна от взора си.
Добре — напомних си. — Трябва да изглеждам колкото се може по-изплашена.
Най-накрая петата на ботуша ми се допря в ръба на покрива. Погледнах надолу и след това отново към командир Джеймсън. Въпреки че леко залиташе, тя изглеждаше изпълнена с непоколебима решимост. Не ми бе трудно да симулирам страх в широко отворените си очи.
Тя пристъпи внимателно към мен като хищник. Не пророни и дума, но нямаше нужда — всичко, което бе искала да ми каже, вече беше изречено. Думите й се лееха в главата ми като отрова.
Малката ми Ипарис, колко много ми напомняш за самата мен, когато бях на твоите години. Прелестна. Някой ден ще научиш, че животът невинаги е такъв, какъвто ти се иска да бъде. И че има сили, които не можеш да контролираш — те ще те превърнат в това, което си. Твърде жалко, че твоето време свършва тук. Щеше да е забавно да видя в какво ще се превърнеш.
Очите й ме хипнотизираха. В този миг не можех да си представя по-лоша гледка.
Тя се спусна напред.
Имах само една възможност. Гмурнах се, хванах я за ръката и я преметнах право над главата си. От инерцията си тя излетя от ръба на покрива.
Но ръката й остана вкопчена в моята. Тя ме издърпа и аз увиснах наполовина от ръба на покрива — лявото ми рамо излезе от ямката и изпука. Изкрещях. Токовете ми се забиха в ръба, опитвах се да се задържа и да не падна. Командир Джеймсън се прилепи до стената на сградата и се опита да намери опора за краката си. Ноктите й се бяха впили толкова дълбоко в плътта ми, че усещах как кожата ми се разкъсва. От очите ми бликнаха сълзи. Под нас войниците на републиката продължаваха да отвеждат евакуираните, стреляха по враговете по покривите и крещяха заповеди по микрофоните си.
Извиках към тях с всичката ми останала сила.
— Застреляйте я! — изкрещях. — Застреляйте я!
Двама републикански войници вдигнаха бързо глави към мен. Разпознаха ме. Когато вдигнаха оръжията към нас, командир Джеймсън ме погледна в очите и се ухили.
— Знаех, че не можеш да го направиш сама.
Войниците откриха огън, тялото на командир Джеймсън се сгърчи, хватката й внезапно се отпусна и тя падна на улицата като ранена птичка. Извърнах очи, за да не ми се налага да гледам, но все още чувах противния звук, когато тялото й се блъсна в паважа. Беше мъртва. Просто така. Нейните и моите думи продължаваха да кънтят в ушите ми.
Застреляйте я. Застреляйте я.
Думите на Метиъс внезапно изникнаха в ума ми. Малцина са хората, които въобще имат добро основание, за да убият.