Бързо избърсах сълзите от лицето си. Какво бях направила току-що? Нейната кръв бе по ръцете ми — търках здравата си ръка в дрехите, но не можех да я изчистя. Не знаех дали въобще някога ще имам тази възможност.
— Това е добро основание — не спирах да си шепна.
Може би тя се беше погубила сама, а аз само й помогнах. Но дори тази мисъл звучеше неубедително.
Болката от изваденото ми рамо ме замая. Вдигнах дясната си ръка, стиснах ранената, изскърцах със зъби и силно я натиснах. Отново изкрещях. Костта оказа съпротива за миг — след това усетих как рамото ми отново се намести в ямката с пукане. Нови сълзи рукнаха по лицето ми. Ръцете ми трепереха неконтролируемо, ушите ми кънтяха и блокираха всички звуци около мен с изключение на туптенето на сърцето ми.
Колко време беше изминало? Часове? Няколко секунди?
Пулсиращата светлина на логиката проникна в съзнанието ми, проправяйки си път през болката. Както винаги, тя ме спаси. Дей се нуждае от помощта ти — прошепна ми тя. — Отиди при него.
Огледах се за Дей. Той беше стигнал другия край на улицата и безопасните зони около убежището, където републиканските войници бяха разположили барикадите си… но докато се спусках към ръба на покрива, забелязах, че други хора издърпаха тялото на изгубилия съзнание Идън от брат му и го отнесоха на сигурно място. Неколцина продължиха да се въртят над Дей, докато той лежеше на земята, скривайки го мигновено от полезрението ми.
Спуснах се от сградата, колкото мога по-бързо, достигнах пожарен изход и се втурнах надолу по металните стълби. Страхът и адреналинът притъпиха болката от раните ми.
Моля те — молех се безмълвно. — Моля те, нека той да е добре.
Когато стигнах при него, вече се бе събрала тълпа. Чух как един човек в тълпата извика:
— Дръпнете се! Отстъпете назад, направете ни място! Кажете им да побързат!
Една буца в гърлото ми ме задави и ме остави без дъх. Ботушите ми тропаха тежко по земята в ритъм с ударите на сърцето ми. Разбутах хората и паднах на колене до Дей. Човекът, който викаше, бе Паскао. Той ме погледна обезумял.
— Остани при него — нареди ми той. — Отивам да извикам медиците. — Кимнах и Паско хукна нанякъде.
Почти не забелязвах хората, струпани в кръг около нас. Гледах единствено и само Дей. Той целият трепереше, очите му бяха широко отворени от шока, косата му бе полепнала по лицето. Когато огледах по-подробно тялото му, забелязах две рани, от които по ризата му се стичаше черна кръв — едната беше в гърдите, а другата близо до бедрото. Чу се сподавен вик. Може би аз бях извикала. Като в сън се наведох над него и докоснах лицето му.
— Дей, аз съм. Джун. Тук съм.
Той ме погледна.
— Джун? — успя да изпъшка. Опита се да вдигне ръка към лицето ми, но трепереше толкова силно, че не успя. Протегнах се и сложих и двете си ръце върху лицето му. Очите му бяха пълни със сълзи. — Аз… мисля… че ме простреляха…
Двама от тълпата запушиха с ръце раните му и ги притиснаха толкова силно, че от устата му излезе болезнен стон. Опита се да погледне към тях, но нямаше сили да повдигне главата си.
— Медиците ще пристигнат всеки момент — заявих с категоричен тон и се наведох, за да притисна устни до бузата му. — Дръж се. Чуваш ли? Остани с мен. Не спирай да ме гледаш. Ще се оправиш.
— Не… мисля — заекна Дей. Той примигна бързо и по бузите му се стекоха сълзи. Те намокриха върховете на пръстите ми. — Идън… в безопасност ли е…
— На сигурно място е — прошепнах. — Брат ти е жив и здрав, и съвсем скоро ще го видиш.
Дей се опита да отвърне, но не успя. Кожата му изглеждаше толкова бледа. Моля те, недей. Отказах да си позволя да мисля за най-лошото, но то бе надвиснало над нас като черна сянка. Усещах тежестта на смъртта, застанала зад гърба ми, слепите и очи се бяха втренчили в душата на Дей, чакаше момента, за да угаси светлината му.
— Не искам… да си отида… — успя най-сетне да каже Дей. — Не искам… да оставя теб… Идън…
Накарах го да замълчи, като докоснах треперещите му устни със своите.
— Нищо лошо няма да се случи на Идън. Никога — отвърнах нежно, опитвайки се отчаяно да го задържа при себе си. — Съсредоточи се, Дей. Отиваш в болницата. Те ще се върнат за теб — вече остана съвсем малко.
Вече остана съвсем малко.
Дей просто ми се усмихна с изражение, което бе толкова тъжно, че успя да сломи моята вцепененост и аз се разплаках. Тези светли сини очи. Пред мен бе момчето, което бе превързало раните ми, докато обикаляхме из улиците на Езерния, което пазеше семейството си с всяка част от тялото си, което остана до мен въпреки всичко; момчето, създадено от светлина, смях и живот, от мъка, ярост и страст; момчето, чиято съдба бе преплетена с моята завинаги.