— Обичам те — прошепна той. — Ще останеш ли още малко?
Каза и нещо друго, но гласът му вече бе толкова тих, че не можах да го разбера. Не. Не. Не го прави. Дишането му стана по-учестено. Виждах, че той се бори да остане в съзнание, че с всяка изминала секунда очите му все по-трудно се задържаха върху мен. За миг Дей се опита да види нещо зад мен, но когато хвърлих поглед през рамо, там нямаше нищо друго освен безкрайното небе. Отново го целунах и опрях главата си до неговата.
— Обичам те — шепнех отново и отново. — Не си отивай. — Затворих очи. Сълзите ми се ронеха по бузите му.
Докато седях приклекнала до него, усещайки как животът му гаснеше бавно, бях погълната от мъка и гняв. Никога не съм била религиозна. Но точно тогава, когато видях медиците в далечината, забързани към нас, отправих отчаяна молитва към някаква по-висша сила. Не знаех точно към коя. Но се надявах, че някой, който и да е, ме чува. Че ще вземе и двама ни в ръцете си и ще се смили над нас. Отправих тази молитва към небето с последната капчица сила, която ми бе останала.
Нека той да живее.
Моля те, не го прибирай от този свят. Моля те, не му позволявай да умре в ръцете ми, не и след всичко, през което преминахме заедно, не и след като ти взе при себе си толкова много други. Моля те, умолявам те, позволи му да живее. Готова съм да жертвам всичко, за да може това да се случи — готова съм да направя каквото поискат. Може би ще се изсмееш ни наивното ми обещание, но аз съм искрена и не ме интересува дали има смисъл, или изглежда невъзможно. Нека той да живее. Моля те. Няма да мога да го понеса за втори път.
Отчаяно се огледах около нас, зрението ми бе замъглено от сълзи, всичко бе изцапано с кръв и пушек, светлина и пепел, чувах единствено викове, изстрели и омраза, бях толкова изморена от тази битка, толкова обезсърчена, ядосана и безпомощна.
Кажи ми, че на света все още има добро. Кажи ми, че все още има надежда за всички нас.
Сякаш под някакво подводно було усетих как някой сложи ръце върху раменете ми и ме дръпна настрана от Дей. Съпротивлявах се упорито. Болка прониза нараненото ми рамо. Медици приклекнаха над тялото му. Очите му вече бяха затворени и не виждах дали диша. Картини на трупа на Метиъс се върнаха в съзнанието ми. Когато медиците отново се опитаха да ме издърпат настрана от Дей, аз грубо ги разбутах и изкрещях. Изкрещях заради всичко, което се беше объркало. Заради разрухата в живота ни.
Дей
МИСЛЕХ, ЧЕ ДЖУН СЕ Е НАДВЕСИЛА НАД МЕН, но се затруднявах да различа подробностите по лицето й. Когато се напрегнах до краен предел, в ъгълчетата на зрителното ми поле се разля ослепителна белота. Болката, първоначално мъчителна, сега беше без значение. Спомените се появяваха и изчезваха — спомени за първите ми дни на улицата, която бях сам и изплашен, коляното ми кървеше, а стомахът ми бе празен; за малката Тес, а после за Джон, когато той първоначално научи, че все още съм жив, за дома на майка ми, за усмивката на баща ми, за Идън като бебе. Спомних си първия път, когато срещнах Джун на улицата. Предизвикателната й стойка, пламенните й очи. След това постепенно започнах да изпитвам трудност да си спомням каквото и да е.
Винаги съм знаел, на някакво подсъзнателно ниво, че няма да живея дълго. Просто не ми беше писано.
Нещо светло, което кръжеше зад раменете на Джун, привлече вниманието ми. Извъртях колкото мога глава, за да го видя. Първоначално приличаше на горящо кълбо от светлина. Когато продължих да се взирам обаче, осъзнах, че беше майка ми.
Мамо — прошепнах. Изправих се и пристъпих към нея. Усещах краката си толкова леки.
Мама ми се усмихна. Тя изглеждате млада, жизнена и непокътната, ръцете й не бяха увити в бинтове, косата й имаше цвят на зряло жито и сняг. Когато стигнах до нея, тя нежно улови лицето ми с гладките си длани, по които нямаше и следа от рани. Сърцето ми спря да тупти — изпълни се с топлина и светлина, и ми се прииска да остана там завинаги, потънал в този миг. Залитнах, докато се придвижвах. Мама ме хвана, преди да падна и коленичихме, отново заедно.
— Малкото ми изгубено момче — промълви тя.
Гласът ми прозвуча като омаломощен шепот.
— Толкова съжалявам. Толкова съжалявам.
— Тихо, бебчо.
Сведох глава, когато тя се наведе над мен. Целуна челото ми и аз отново бях дете, безпомощно и обнадеждено, изпълнено с любов. През замъглените, златисти очертания на ръката й виждах бледото си, пречупено тяло да лежи на земята. Над мен бе приклекнало момиче, ръцете му бяха върху лицето ми, дългата му черна коса преметната през рамото. То плачеше.