Сълзи напираха от ъгълчетата на очите ми. Онзи Дей, когото познаваме, отново е тук. След пет месеца чакане новината бе толкова внезапна. В един миг той лежеше в безсъзнание в леглото си, бореше се за живота си нощ след нощ, а сега беше буден. Просто така. Усмихнах се на лекаря и преди да мога да се спра, го прегърнах. Той се засмя и ме потупа неловко, но на мен не ми пукаше. Исках да видя Дей.
— Има ли право на посетители? — попитах. След това изведнъж осъзнах какво всъщност ми беше заявил докторът. — Защо казахте „почти“?
Усмивката на лекаря се изпари. Той отново намести очилата си.
— Не е нищо, което да не можем да оправим в хода на една продължителна терапия. Виждате ли, регионът на хипокампуса засяга спомените — както краткотрайните, така и дълготрайните. Изглежда, че дълготрайните спомени на Дей — семейството му, брат му Идън, приятелката му Тес и така нататък — са непокътнати. След няколко въпроса обаче стигнахме до извода, че той почти не си спомня за хората и събитията от последната година или две. Наричаме го ретроградна амнезия. Например, спомня си за смъртните случаи в семейството му… — Тук гласът на доктор Кан неловко затихна. — Но името на командир Джеймсън не му е познато, забравил е за неотдавнашното нашествие на колониите. Също така не си спомня и вас.
Усмивката ми изчезна.
— Той… не си спомня за мен?
— Това, разбира се, е нещо, което може да се излекува с времето и подходяща терапия — увери ме отново доктор Кан. — Краткотрайната му памет функционира добре. Спомня си повечето неща, които му казвам, и формира нови спомени без особен проблем. Просто исках да ви предупредя, преди да го видите. Не се учудвайте, че той може да не ви помни. Не бързайте и му се представете наново. Постепенно, вероятно след няколко години, старите му спомени могат да се върнат.
Кимнах на лекаря, сякаш бях в някакъв сън.
— Добре — прошепнах.
— Ако желаете, можете да го видите. — Той ми се усмихна, сякаш ми съобщаваше най-страхотната новина на света. И наистина беше така.
Но когато си тръгна, аз останах за момент на мястото си. Умът ми беше потънал в мъгла. Размишляваше. Беше объркан. Тогава бавно закрачих по коридора, към болничната стая на Дей, помещението започна да ме заобгражда като замъглен, губещ очертанията си тунел. Единственото, което минаваше през главата ми, бе споменът за отчаяната ми молитва над раненото тяло на Дей, обещанието, което бях дала на небесата в замяна на живота му.
Нека той да живее. Готова съм да пожертвам всичко, за да може това да се случи.
Сърцето ми се сви, покрусено. Вече разбирах. Знаех, че нещо се е отзовало на молитвата ми и в същото време ми бе показало каква трябва да бъде моята саможертва. Беше ми дадена възможност никога повече да не наранявам Дей.
Влязох в болничната стая. Дей беше буден, подпрян на възглавниците и учудващо по-жизнен, отколкото в случаите, когато го виждах да лежи блед и в безсъзнание през последните няколко месеца. Но сега нещо бе различно. Очите му ме следяха без никакъв намек, че ме разпознава — гледаше ме с учтивата и предпазлива дистанцираност на един непознат, както когато се срещнахме за пръв път.
Не знаеше коя съм аз.
Усетих болка в сърцето, която ме терзаеше, докато се приближавах към леглото му. Знаех какво трябва да сторя.
— Здрасти — рече той, когато седнах на леглото му. Очите му огледаха лицето ми, изпълнени с любопитство.
— Здрасти — отвърнах тихо. — Знаеш ли коя съм?
Дей придоби гузен вид, от което ножът в сърцето ми се заби още по-дълбоко.
— Трябва ли?
Нужни ми бяха огромни усилия на волята, за да не се разплача, да понеса мисълта, че Дей е забравил всичко между нас — нощта, която прекарахме заедно, изпитанията, през които бяхме преминали, всичко онова, която бяхме делили и изгубили. Ние бяхме изтрити от паметта му, не беше останало нищо. Онзи Дей, когото аз познавах, не беше тук.
Можех, разбира се, веднага да му обясня. Да му напомня коя бях, че името ми е Джун Ипарис, момичето, което той някога беше спасил на улицата и в което се беше влюбил. Можех да му кажа всичко, точно както препоръча доктор Кан, и имаше вероятност това да отключи старите му спомени. Разкажи му, Джун. Просто му разкажи. Ще бъдеш толкова щастлива. Ще бъде толкова лесно.
Но когато отворих уста, от нея не излезе нито звук. Не можех да го направя.
Бъди добра с него — ми бе казала Тес. — Обещай ми.
Докато продължавах да бъда част от живота на Дей, аз щях да го наранявам. Всяка друга алтернатива беше невъзможна. Спомних си за начина, по който се бе привел над кухненската маса на семейството си и ридаеше, скърбеше за онова, което му бях отнела. Сега съдбата ми бе поднесла решението на тепсия — Дей беше оцелял през своето изпитание и в замяна трябваше да се оттегля от живота му. Макар сега да ме гледаше като непозната, в очите му вече ги нямаше тази болка и нещастие, които винаги се смесваха със страстта и любовта, когато погледът му се спираше върху мен. Сега той беше свободен.