Беше свободен от нас, оставяйки ме сама да нося бремето от миналото.
Затова преглътнах тежко, усмихнах се и му кимнах.
— Дей — заставих се да изрека, — радвам се да се запознаем. Изпратиха ме от републиката, за да видя как си. Чудесно е отново да те видя буден. Страната ще се зарадва, когато чуе добрите новини.
Дей кимна учтиво в отговор, а напрежението му беше очевидно.
— Благодаря — предпазливо рече той. — Лекарите казват, че съм бил пет месеца в кома. Какво се е случило?
— Бил си ранен по време на битката между републиката и колониите — отвърнах. Всичко, което казвах, звучеше така, сякаш излиза от устата на някой друг. — Успя да спасиш брат си, Идън.
— Тук ли е Идън? — Очите на Дей просветнаха при споменаването на нещо познато и една красива усмивка разцъфна на лицето му. Тази гледка ме нарани, макар да бях щастлива, че той си спомняше брат си. Исках толкова много да видя същото това изражение по лицето му, когато говореше за мен.
— Идън ще бъде толкова щастлив да те види. Лекарите са го повикали, така че ще пристигне скоро. — Отвърнах на усмивката му и този път тя бе искрена, макар и примесена с горчивина.
Когато Дей отново се вгледа в лицето ми, затворих очи и леко му се поклоних. Беше време да го оставя.
— Дей — казах, като внимавах какви ще бъдат последните ми думи към него. — Беше изключителна привилегия и чест да се сражавам до теб. Ти спаси много повече от нас, отколкото някога ще можеш да разбереш. — За един кратък миг спрях очите си върху неговите, казвайки му безмълвно всичко онова, което никога нямаше да произнеса на глас. — Благодаря ти — прошепнах. — За всичко.
Дей изглеждаше озадачен от емоцията в гласа ми, но се поклони в отговор.
— Честта е моя — отвърна той.
Сърцето ми се късаше от мъка заради липсата на топлина в гласа му, топлината, която знаех, че ще усетя, ако той си спомняше всичко. Почувствах празнотата от болезнената любов, за която бях започнала да копнея, която исках толкова силно да заслужа. Вече я нямаше.
Ако той знаеше коя съм, сега щях да му кажа нещо друго, нещо, което трябваше да му заявявам по-често, когато имах възможност. Сега бях сигурна в чувствата си, но беше твърде късно. Затова прибрах двете думи обратно в сърцето си заради него и станах от леглото. Попих всеки последен, прекрасен детайл от лицето му и го запазих в паметта си, надявайки се, че ще мога да го взема със себе си навсякъде, където отида. Мълчаливо си отдадохме чест един на друг.
След това се обърнах за последен път.
Две седмици по-късно сякаш целият Лос Анджелис беше дошъл да види как Дей напуска страната завинаги. В утрото, когато си тръгнах от болничното му легло, от Антарктида бяха дошли и поканили него и брат му. Бяха забелязали инженерните заложби на Идън и му бяха предложили място в една от академиите си. В същото време дали възможност на Дей да го придружава.
Не се присъединих към тълпите. Вместо това останах в апартамента си и гледах развоя на събитията, докато Оли спеше спокойно до мен. Улиците около комплекса ми гъмжаха от хора, които се блъскаха един в друг, за да наблюдават случващото се по джъмботроните. Приглушеният хаос се превърна в бял шум, докато гледах развоя на събитията на екрана.
ДАНИЕЛ АЛТЪН УИНГ И БРАТ МУ ТРЪГВАТ ТАЗИ НОЩ ЗА РОС СИТИ, АНТАРКТИДА
Това гласяха заглавията. На екрана Дей махаше на хората, събрали се около апартамента му, докато двамата бяха ескортирани до джипа на градския патрул. Трябваше да го наричам Даниел, както пишеше на екрана. Вероятно сега той наистина беше просто Даниел и вече нямаше нужда от псевдоним. Наблюдавах как той настани брат си в превозното средство, след което го последва и напълно изчезна от поглед.
Толкова е странно — помислих си аз, докато ръката ми разсеяно се движеше по козината на Оли. Доскоро градските патрули щяха да го арестуват намясто. Сега той напускаше републиката като герой, който щеше да бъде възхваляван и помнен, докато е жив.
Изгасих монитора и останах да седя сред тъмнината в апартамента си, наслаждавайки се на тишината. По улиците навън хората скандираха името му. Скандираха го до късните часове на нощта.