ДНЕС БЕШЕ ДВАДЕСЕТ И СЕДМИЯТ МИ РОЖДЕН ДЕН.
Празнувах повечето без особен проблем. На осемнадесетия отидох с Андън, няколко сенатори, Паскао и Тес, както и няколко бивши съученици от „Дрейк“ на скромна вечеря в салона на върха на един покрив в Рубинения сектор. Деветнадесетият ми се падна на кораб в Ню Йорк сити, реконструираната версия на колониите на един стар, потънал град, чиито покрайнини сега се спускаха спокойно към Атлантическия океан. Бях поканена на парти, организирано от няколко международни делегати от Африка, Канада и Мексико. Прекарах двадесетия сама, уютно завита в леглото с Оли, който хъркаше в скута ми, и гледах кратък информационен бюлетин за това как Идън бе завършил по-рано академията в Антарктида, опитвайки се да зърна как изглежда Дей на двадесет и една, и научавайки новината, че самият той е бил вербуван от разузнавателната агенция на Антарктида. Двадесет и първият ми рожден ден представляваше една сложна афера във Вегас, когато Андън ме покани на летен фестивал, а след това ме целуна в хотелската ми стая. Двадесет и вторият: първия рожден ден, който отпразнувах с Андън като мой официален приятел. Двадесет и третият: прекаран на церемония по встъпване в длъжност, която ме направи командир на всички ескадрони в Калифорния, най-младият главнокомандващ в историята на републиката. Двадесет и четвъртият: рожден ден, прекаран без Оли. Двадесет и петият: вечеря и танци с Андън на борда на РК Съзвездие. Двадесет и шестият: прекаран с Паскао и Тес, когато им разказах как наскоро съм скъсала с Андън и как двамата с младия Електор бяхме стигнали до взаимно съгласие, че просто не мога да го обичам по начина, по който той желае.
Някои от тези години бяха прекарани във веселие, други в тъга… но най-тъжните събития винаги бяха поносими. Бяха се случили много по-лоши неща и нищо трагично през тези по-късни години не можеше да се сравни със събитията от времето, когато бях тийнейджърка. Но днес беше различно. От години изпитвах страх от настъпването на този рожден ден, защото ме връщаше към някои от случките в миналото ми, които бях опитала толкова силно да държа спотаени.
Прекарах по-голямата част от деня в относително спокойно състояние. Станах рано, направих своята рутинна тренировка на пистата и се запътих към сектор „Батала“, за да разпределя различните градски операции на капитаните си. Днес трябваше да ръководя два от най-добрите си патрули, които щяха да ескортират Андън по време на среща с делегати на колониите. Вече не деляхме един апартамент, но това не променяше нищо и аз продължавах ревностно да се грижа за сигурността му. Той винаги щеше да бъде моят Електор и аз възнамерявах нещата да не се променят. Днес той и колониите бяха в разгара на дискусии относно нормалния имиграционен статус по границата ни, където обединените градове се бяха превърнали в процъфтяващи райони с граждани от колониите и републиката. Това, което някога бе строгата разделителна линия между нас, сега приличаше на обикновен насип. Наблюдавах отстрани, докато Андън се ръкуваше с делегатите и позираше за снимки. Бях горда с всичко, което бе направил той. Бавни крачки, но в крайна сметка крачки. Метиъс щеше да се радва да види това. А също и Дей.
Когато късният следобед настъпи, аз най-сетне напуснах резиденция „Батала“ и се запътих към гладка, с цвят на слонова кост, сграда в източния край на площада. Идентифицирах се на входа и се отправих към дванадесетия етаж на зданието. Вървях по познати стъпки надолу по коридора, ботушите ми отекваха по мраморните плочки, преди да спра пред надгробен камък с размери двадесет и пет квадратни сантиметра, на чиято кристалночиста повърхност бе инкрустирано името КАПИТАН МЕТИЪС ИПАРИС.
Останах известно време там, след което седнах със скръстени крака пред него и преклоних глава.
— Здрасти, Метиъс — казах с тих глас. — Днес е рожденият ми ден. Знаеш ли на колко години съм сега?
Затворих очи и през тишината, която ме обграждаше, ми се стори, че усетих една призрачна ръка върху рамото си, деликатното присъствие на брат ми, което можех да почувствам от време на време в тези тихи мигове. Представих си как ми се усмихва, изражението му беше спокойно и непринудено.
— Днес ставам на двадесет и седем — продължих, шепнейки. — Сега вече сме на една възраст.
За първи път в живота си вече не бях малката му сестра. Следващата година щях да пристъпя линията, а той щеше да остане на същото място. Отсега нататък щях да бъда по-голяма, отколкото той някога е бил.
Опитах се да се насоча към други мисли, затова разказах на брат си как е минала годината ми, за моите борби и успехи при командването на патрулите, за напрегнатите работни седмици. Казах му, както винаги го правех, че ми липсва. И както винаги чух как неговият дух ми прошепна в ухото нежния отговор, че аз също му липсвам. Че той ме наглежда от мястото, където се намираше.