Час по-късно, когато слънцето най-сетне бе залязло и светлината, която се спускаше през прозорците, избледня, аз станах от мястото си и бавно излязох от сградата. Прослушах няколко пропуснати съобщения чрез слушалката си. Тес трябваше скоро да приключи смяната в болницата, най-вероятно въоръжена с многобройни нови истории за пациентите си. През първите години, когато Дей си тръгна, двамата поддържаха близък контакт и Тес постоянно ме информираше какво прави той. От рода на това как зрението на Идън се е подобрило. Новата му работа. Антарктическите игри. Но с течение на годините връзките между тях намаляха, Тес порасна и имаше свой живот, и постепенно разговорите им се стопиха до кратки поздрави веднъж годишно. Понякога въобще не се чуваха.
Щях да излъжа, ако кажа, че не ми липсваха историите й за Дей. Аз все пак очаквах с нетърпение да си побърборя по време на вечеря с нея и Паскао, който трябваше да пристигне от университета „Дрейк“ и вероятно изгаряше от желание да сподели последните си приключения при обучаването на кадети. Усмихнах се, когато се замислих какво щяха да ми разкажат. Сега, след разговора с брат ми, на сърцето ми бе малко поолекнало и се чувствах по-свободна. Мислите ми за кратко се насочиха към Дей. Чудех се къде е той, с кого е и дали е щастлив.
Наистина, съвсем искрено и дълбоко се надявах да е така.
Тази вечер секторът не беше оживен (нямахме нужда от толкова много улична полиция през последните няколко години) и като изключим няколкото войници тук и там, аз бях сама. Повечето улични светлини все още не се бяха включили и сред събиращата се тъмнина можех да видя шепа звезди, които блещукаха над главата ми. Светлината от джъмботроните хвърляше калейдоскоп от цветове по сивия паваж на сектор „Батала“ и аз установих, че съзнателно стъпвах под тях, протегнала ръка, за да огледам багрите, които танцуваха по кожата ми. Проследих откъси от новини по екраните с умерена незаинтересованост, докато преслушвах набързо пропуснатите съобщения. Еполетите на раменете ми леко подрънкваха.
Тогава се спрях на едно съобщение, което Тес ми беше оставила по-рано този следобед. Гласът й, пълен с топлина и веселие, прозвуча в ушите ми.
— Хей. Прегледай новините.
Само това. Намръщих се, след което леко се засмях на тактиката на Тес. Какво даваха по новините? Очите ми се върнаха към екраните този път с по-голямо любопитство. Нищо не привлече вниманието ми. Продължавах да търся, оглеждайки се за това, което имаше предвид Тес. Все още нищо. И тогава… едно малко, невзрачно заглавие, толкова кратко, че сигурно го бях пропускала през целия ден. Примигнах, сякаш го бях разбрала погрешно и го прочетох отново, преди да изчезне.
ИДЪН БАТААР УИНГ ПРИСТИГНА В ЛОС АНДЖЕЛИС НА ИНТЕРВЮ ЗА НАЗНАЧАВАНЕ НА ДЛЪЖНОСТ ИНЖЕНЕР В БАТАЛА
Идън? Леко вълнение наруши спокойствието, в което бе преминал целият ми ден. Прочетох заглавието отново и отново преди най-сетне да се убедя, че наистина ставаше въпрос за по-малкия брат на Дей. Идън беше тук на интервю за евентуална работа.
Двамата с Дей бяха в града.
Инстинктивно се огледах по улиците. Те бяха тук и вървяха по същите улиците като мен. Той беше тук. Поклатих глава на малката тийнейджърка, която внезапно се бе съживила. Дори след всичкото това време аз се надявах. Успокой се, Джун. Но все пак сърцето ми се разтуптя. Съобщението на Тес отекна в съзнанието ми. Отново тръгнах надолу по улицата. Вероятно можех да открия къде са отседнали и просто да го зърна. Реших да се обадя на Тес, веднага щом стигна метростанцията.
Пет минути по-късно се намирах в покрайнините на сектор „Батала“ — метростанцията, от която се пътуваше до Рубинения, се появи иззад ъгъла. Тъмнината се бе сгъстила достатъчно, за да се включат уличните светлини, а няколко войници вървяха по отсрещния тротоар — освен тях, аз бях единствената в този район.
Но когато стигнах до лек завой на улицата, видях още двама души, които вървяха към мен. Спрях се намясто. След това се намръщих и огледах по-внимателно улицата пред мен. Все още не бях сигурна какво виждах.
Двама млади мъже. Детайлите автоматично се нагласиха в ума ми, вече толкова познати, че почти не се замислих. И двамата бяха високи и слаби, със светлоруси коси, които изпъкваха на бледо осветената нощ. По сходните им черти и лека походка мигновено осъзнах, че са роднини. Този отляво носеше очила и говореше оживено, отмятайки златисти кичури от очите си, и докато се движеше, ръцете му рисуваха някаква диаграма. Непрекъснато навиваше ръкавите си на лактите, а смачканата му риза беше пусната свободно. Безгрижна усмивка озаряваше лицето му.