Младият мъж отдясно изглеждаше по-резервиран, слушаше търпеливо къдрокосия си спътник, пъхнал небрежно ръце в джобовете си. Лека усмивка се разстилаше по краищата на устните му. Косата му бе по-различна, отколкото си я спомнях — вече беше къса и привлекателно буйна и докато вървеше, случайно прокарваше ръка през нея, което я оставяше още по-разрошена. Очите му бяха сини както винаги. Въпреки че вече бе по-възрастен, с лице на млад мъж, вместо на тийнейджъра, когото познавах толкова добре, все още можех да открия нюанси от онзи стар огън всеки път, когато се смееше на думите на брат си — мигове на поразителна одухотвореност и жизненост.
Сърцето ми започна да блъска и ме накара да забравя тежестта, която тегнеше в гърдите ми. Дей и Идън.
Сведох глава, когато те приближиха. Но с крайчеца на окото си видях, че Идън първи ме забеляза. Той се спря за секунда по средата на изречението си и на лицето му се появи бърза усмивка. Очите му се стрелнаха към брат му.
Дей ми хвърли поглед.
Енергията му ме изненада — не бях подлагана на изпитанието на неговия взор от толкова дълго, че внезапно затаих дъх. Поизправих се и ускорих крачка. Трябваше да се махна оттук. В противен случай не бях сигурна дали мога да възпра емоциите да се изпишат върху лицето ми.
Подминахме се, без да си кажем нито дума. Имах чувството, че дробовете ми щяха да експлодират и поех няколко бързи глътки въздух, за да се успокоя. Затворих очи. Чувах единствено нахлуващата в ушите ми кръв и равномерното туптене на сърцето ми. Постепенно осъзнах как стъпките им се отдалечиха зад мен. В мен бавно се настани неприятно чувство. Преглътнах тежко и прогоних нахлулите спомени от главата си.
Запътих се към метростанцията. Отивах си вкъщи. Не исках да поглеждам назад.
Не можех.
И тогава… зад себе си отново чух стъпки. Тропот от бързо приближаващи по тротоара ботуши. Спрях се, приготвих се и хвърлих поглед през рамо.
Беше Дей. Той ме настигна. На известно разстояние зад него Идън чакаше с ръце в джобовете. Дей се вгледа в очите ми с нежно, озадачено изражение — от него ме побиха силни тръпки, сякаш ме удари ток.
— Извинете — рече той. О, този глас. По-дълбок и по-благ, отколкото си го спомнях, без детска грубоватост и с непозната елегантност на зрял човек. — Срещали ли сме се преди?
За миг загубих дар слово. Какво трябваше да кажа? Бях прекарала толкова много години, убеждавайки се, че ние вече не се познаваме.
— Не — прошепнах. — Съжалявам. — Умолявах се наум да му кажа друго.
Дей се намръщи, объркан за момент. Прокара ръка през косата си. При това движение забелязах нещо лъскаво на пръста му. Беше пръстен от телчета. Изпъшках изненадано.
Той все още носеше пръстена от кламери, който някога му бях дала.
— О — възкликна най-накрая той. — Тогава съжалявам, че ви обезпокоих. Просто… Изглеждате ми наистина позната. Сигурна ли сте, че не се познаваме отнякъде?
Мълчаливо потърсих очите му. Не можех да изрека нищо. По лицето му се появи скрита емоция — нещо средно между учудване и интимност, нещо, което ми подсказа, че той се мъчеше да си спомни, да установи откъде ме познава. Сърцето ми протестира, сякаш се стремеше да му подскаже. Все пак не промълвих нито дума.
Дей огледа лицето ми с нежен поглед. След това поклати глава.
— Познавал съм те — прошепна той. — Преди много време. Не зная къде, но зная защо.
— Тогава защо? — попитах кротко.
Той остана смълчан за миг. След това пристъпи по-близо, достатъчно, за да видя вълничката дефект в лявото му око. Той леко се засмя и бузите му се изчервиха.
— Съжалявам. Това ще прозвучи толкова странно. — Имах чувството, че съм изгубен в мъгла. Сякаш бе сън, от който не смеех да се събудя. Аз… — започна той, сякаш търсеше подходящите думи. — Отдавна търся нещо, което мисля, че съм изгубил.
Нещо, което е изгубил. В гърлото ми заседна буца, внезапна вълна от необуздана надежда.
— Въобще не звучи странно — чух се да му отвръщам.
Дей се усмихна в отговор. Нещо прелестно и нежно се появи в очите му.
— Имах усещането, че съм открил нещо, когато те видях ето там. Сигурна ли си… познаваш ли ме? А аз познавам ли те?
Не знаех какво да кажа. Онази част от мен, която беше решила да се махне от живота му, ми казваше да го направя отново, да го предпазя от това познание, което го бе наранило преди. Десет години… наистина ли е минало толкова дълго време? Другата част от мен, момичето, което го срещна за първи път на улицата, ме подтикваше да му кажа истината. Най-накрая, когато успях да отворя уста, изрекох: