Беше облечена в аленочервена рокля, спускаща се до пода, а гъстата й, лъскава коса беше вдигната нагоре на тъмни кичури, прихваната с червени, украсени със скъпоценни камъни, гребенчета, които улавяха светлината. Тя бе най-красивото момиче, което някога бях виждал, несъмнено най-прекрасното момиче в залата. Беше станала по-висока през осемте месеца, откакто не я бях виждал, а начинът, по който се държеше — самоуверено и грациозно, с нейната нежна, изящна шия и дълбоките й, тъмни очи, — представляваше образ на съвършенство.
Беше почти съвършена. По-отблизо забелязах нещо, което ме накара да се намръщя. От нея се излъчваше някаква сдържаност, нещо несигурно и неуверено. Различна беше от онази Джун, която познавах. Сякаш безпомощен пред гледката, установих, че водех себе си и Фалин към нея. Спрях се едва когато хората около нея се отдръпнаха и разкриха мъжа, застанал до нея.
Андън. Не трябваше да бъда изненадан, разбира се. Встрани от тях няколко добре облечени момичета напразно се опитваха да привлекат вниманието му, защото той изглеждаше фокусиран единствено върху Джун. Наблюдавах го как се наведе, за да прошепне нещо в ухото й, след което продължи спокойния си разговор с нея и още няколко души.
Когато безмълвно се обърнах, Фалин се намръщи от внезапната промяна на посоката.
— Добре ли сте? — попита тя.
Опитах да се усмихна успокоително.
— 0, напълно. Не се притеснявайте.
Чувствах се толкова не на място сред тези аристократи, с техните банкови сметки и шикозни маниери. Без значение колко пари ми хвърляше републиката, аз винаги щях да си остана момчето от улицата.
И бях забравил, че това момче от улицата не подхождаше на бъдещата принцепс.
Джун
19:35 часа.
Салон „Колбърн“, централната бална зала.
20 °С.
СТОРИ МИ СЕ, ЧЕ ВИДЯХ ДЕЙ СРЕД ТЪЛПАТА. Някакъв проблясък — светлоруса коса, чифт светлосини очи. Вниманието ми внезапно се отклони от разговора с Андън и останалите кандидат-принцепси и протегнах шия, като се надявах да ми се открие по-добра гледка, но той отново бе изчезнал, ако въобще се беше появил. Разочарована, насочих погледа си към останалите и хвърлих добре отрепетирана усмивка към тях. Дали Дей щеше да се появи тази вечер? Със сигурност хората на Андън щяха да ни дадат сигнал, ако Дей бе отказал да се качи на частния самолет, изпратен за него тази сутрин. Но гласът му звучеше толкова резервирано и неловко по микрофона в онази нощ, че вероятно бе преценил, че в крайна сметка не си заслужава да идва. Може би ме мразеше сега, когато бяхме разделени от достатъчно време, за да обмисли спокойно приятелството ни. Отново огледах тълпата, докато другите кандидат-принцепси се смееха на шегите на Андън.
Усещане в стомаха ми подсказваше, че Дей ще бъде тук. Но аз съвсем не съм човек, който разчита на инстинкти. Разсеяно докоснах бижутата в косата си, за да се уверя, че все са още на мястото си. Това не бяха най-удобните украшения, които някога съм носила, но фризьорката бе останала с отворена уста, виждайки как рубините изпъкват върху черните ми кичури, а тази реакция ми бе достатъчна, за да реша, че скъпоценностите си заслужават неприятностите. Не бях много убедена защо положих усилия да изглеждам толкова добре тази вечер. Все пак беше Денят на независимостта и събитието бе мащабно.
— Госпожица Ипарис разцъфна рано, както всички предполагахме, че ще се случи — обясняваше в момента Андън на сенаторите и се обърна с усмивка към мен. Външното му щастие беше престорено и тази вечер нервността се отразяваше във всеки негов жест. Аз също бях нервна. След месец над градовете на републиката можеше да се веят знамената на колониите. — Учителите й казват, че никога не са виждали ученик да напредва толкова бързо с политическите текстове.
— Благодаря ви, Електор — отвърнах автоматично на комплимента му.
И двамата сенатори се засмяха, но под веселите им изражения се спотайваше трайната ненавист, която изпитваха към мен, към това дете, което бе посочено от Електора и един ден потенциално можеше да стане техен лидер.
Мариана ми кимна дипломатично, макар и твърдо, но Серж не изглеждаше много доволен от начина, по който Андън изтъкваше качествата ми. Игнорирах тъмния, навъсен поглед, който сенаторът хвърли към мен. Преди се притеснявах от намръщения му взор — сега просто ми беше писнало от него.