— Благодаря за поканата.
Да чуя отново гласа му, изправена пред него… Поех си дълбоко дъх и се напомних защо го бях поканила. Очите му танцуваха по лицето и роклята ми — изглеждаше готов да я коментира, но след това се отказа и махна с ръка към залата.
— Хубавичко парти сте си спретнали тук.
— Никога не е толкова забавно, колкото изглежда — отвърнах тихо, за да не ме чуят другите. — Мисля, че някои от тези сенатори може да се пръснат от яд, че са принудени да разговарят с хора, които не харесват.
По устните на Дей се появи лека усмивка на облекчение от закачката ми.
— Радвам се, че не съм единственият, който е нещастен.
Андън вече бе напуснал сцената и коментарът на Дей ми напомни, че скоро трябваше да го съпроводя на банкета. Мисълта ме накара да изтрезнея.
— Време е — рекох аз и махнах на Дей да ме последва. — Банкетът е в съвсем тесен кръг. Ти, аз, другите кандидат-принцепси и Електорът.
— Какво се е случило? — попита Дей, когато ме настигна и закрачи до мен. Ръката му се докосна до моята и по кожата ми пролазиха тръпки.
С усилие успях да затая дъх.
Концентрирай се, Джун.
— Не каза нищо конкретно по време на последния ни разговор. Надявам се, че има сериозна причина, която налага да понасям компанията на тези превзети дрисльовци от Конгреса.
Не можех да прикрия удоволствието от начина, по който Дей говореше за сенаторите.
— Ще разбереш, когато стигнем. И се въздържай да отправяш обиди. — Отместих поглед от него към тесния коридор, към който се бяхме запътили — приемна „Джаспър“, дискретно помещение встрани от главната бална зала.
— Това няма да ми хареса, нали? — измърмори Дей в ухото ми.
У мен се надигна чувство на вина.
— Най-вероятно не.
Настанихме се в усамотена банкетна стая (малка, правоъгълна маса от черешово дърво със седем места) и след малко вътре влязоха Серж и Мариана. Те застанаха от двете страни на запазения за Андън стол. Аз останах до Дей, както бе поискал Електорът. Двама сервитьори минаха покрай масата и поставиха пред всяко място изискани блюда със салата от свинско и пъпеш. Серж и Мариана вежливо си бъбреха, но нито Дей, нито аз обелвахме дума. От време на време скришом хвърлях поглед към него. Той гледаше неловко намръщен подредените пред него редици от вилици, лъжици и ножове и се опитваше да установи за какво служат, без да търси помощ. О, Дей. Не зная защо това стана причина в стомаха ми да нахлуе болезнено, объркано чувство или защо почувствах как нещо ме накара да усетя със сърцето си, че съм по-близо до него. Бях забравила как дългите му мигли улавяха светлината.
— Какво е това? — прошепна ми той и вдигна един от приборите.
— Нож за масло.
Дей го погледна намръщено и прокара пръст по тъпия, заоблен ръб.
— Това — измрънка той — не е нож.
До него Серж също бе забелязал колебанието му.
— Предполагам, че там, откъдето идвате, не сте свикнали да използвате вилици и ножове? — хладно го попита той.
Дей настръхна, но не се поколеба и за секунда. Сграбчи един по-голям нож за рязане, като нарочно разбърка внимателно подредените прибори пред себе си, и нехайно го размаха. Серж и Мариана се отдръпнаха от масата.
— Там, откъдето идвам, залагаме повече на ефективността — отвърна той. — Нож като този едновременно се използва като шиш за храна, за мазане на масло и за да прережем нечие гърло.
Естествено, Дей никога не бе прерязвал нечие гърло, но Серж не знаеше това. Той сбърчи презрително нос при отговора, но лицето му пребледня. Наложи ми се да се преструвам, че кашлям, за да не се изсмея на подигравателно-сериозното изражение на Дей. Думите му наистина звучаха заплашително за някой, който не го познаваше добре.
Забелязах също така и нещо, което бях пропуснала по-рано — Дей изглеждаше блед. Много по-блед, отколкото си го спомнях. Веселото ми настроение се изпари. Дали скорошното му боледуване не е било по-сериозно, отколкото първоначално предполагах?
Андън влезе в залата минута по-късно, ставайки причина за обичайната суматоха, когато всички се изправихме в негова чест, а той ни даде знак да заемем отново местата си. Придружаваха го четирима войници, единият от които затвори вратата зад Електора, и най-сетне останахме сами за нашата тайна вечеря.
— Дей — отправи поздрав Андън, след което направи пауза, за да кимне вежливо към него. Дей не изглеждаше доволен от оказаното му внимание, но успя да отвърне на жеста. — Радвам се отново да те видя, макар и при злощастни обстоятелства.
— Много злощастни — отвърна Дей.
Преместих се неловко на стола си и се опитах да си представя по-неприятен сценарий от настоящата уговорка за вечеря.