Андън не обърна внимание на недружелюбния отговор.
— Нека те запозная с настоящата ситуация. — Той остави вилицата си. — Договорът за примирие, по който работим заедно с колониите, се отлага към момента. Някакъв вирус силно е поразил градовете по южния боен фронт на колониите.
До мен Дей скръсти ръце и огледа присъстващите с подозрително изражение на лицето, но Андън продължи.
— Те вярват, че ние сме отговорни за вируса, и настояват да им изпратим лекарство, ако искаме да продължим мирните преговори.
Серж прочисти гърло и понечи да каже нещо, но Андън вдигна ръка, за да му даде знак да замълчи. След това продължи, като разкри всички детайли: как първоначално колониите бяха изпратили остро съобщение до републиката, в което настояваха за информация за вируса, който сеел безпорядък сред войската им, бързо бяха изтеглили заразените си войници и бяха изпратили своя ултиматум на генералите от бойния фронт, предупреждавайки за тежките последствия, ако незабавно не им предоставим лекарство.
Дей изслуша всичко, без да помръдне и без да обели дума. Едната му ръка беше стиснала ръба на масата толкова силно, че ставите на пръстите му бяха побелели. Зачудих се дали се досещаше накъде води това и как то бе свързано с него, но той просто изчака Андън да завърши.
Серж се облегна назад в стола си и се намръщи.
— Ако колониите искат да си играят игрички с нашето мирно предложение — рече подигравателно той, — то нека бъде така. Воювахме доста дълго… ще успеем да се справим още известно време.
— Не, не можем — намеси се Мариана. — Наистина ли смяташ, че Обединените нации ще приемат новината, че мирното споразумение се е провалило?
— Колониите разполагат ли с някакви доказателства, че ние сме причината за заразата? Или просто отправят празни обвинения?
— Именно. Ако те смятат, че ние ще…
Внезапно Дей проговори с лице обърнато към Андън.
— Стига сме се бавили — рече той. — Кажи ми защо съм тук?
— Не говореше високо, но от заплашителния му тон разговорът в стаята притихна.
Андън отвърна на погледа му с не по-малка сериозност. Той си пое дълбоко дъх.
— Дей, вярвам, че тази ситуация е вследствие на едно от биооръжията на баща ми и вирусът произлиза от кръвта на брат ти Идън.
Очите на Дей се стесниха.
— И?
Андън изглеждаше разколебан, дали да продължи.
— Има много причини, поради които не исках всичките ми сенатори да бъдат тук с нас. — Той се наведе напред, сниши глас и хвърли смирен поглед към Дей. — Не желая да слушам никой друг в този момент. Искам да чуя теб. Ти си сърцето на народа, Дей — винаги си бил. Отказал си се от всичко, което имаш, за да го защитаваш. — До мен Дей настръхна, но Андън продължи: — Страхувам се за народа. Притеснявам се за неговата сигурност, притеснявам се, че ще го предадем на врага, точно когато започнахме да сглобяваме мозайката. — Гласът му стана още по-тих.
— Трябва да взема някои трудни решения.
Дей повдигна вежди.
— Какви са тези решения?
— Колониите отчаяно искат лекарство. Те ще ни унищожат, за да го получат — ще унищожат всичко, за което двамата с теб ни е грижа. Единственият шанс да открием такова лекарство е да поставим Идън под временно…
Дей избута стола от масата и стана.
— Не — заяви той.
Гласът му бе равен и студен, но си спомнях достатъчно добре стария, разгорещен спор, който двамата водехме, и успях да разпозная гнева, скрит под спокойствието му. Без да изрече нищо повече, той се обърна и излезе.
Серж понечи да стане, без съмнение, за да се разкрещи на Дей за неговата груба постъпка, но Андън му хвърли предупредителен поглед и му даде знак да седне. След това се обърна към мен с поглед, който казваше: Говори с него. Моля те.
Наблюдавах отдалечаващата се фигура на Дей. Toil има пълното право да откаже, пълното право да ни мрази за това, което искаме от него. Но все пак се улових, че се надигам от стола си, отдръпнах се от банкетната маса и бързо се завтекох към него.
— Дей, почакай — извиках. Думите болезнено ми напомниха за последния път, когато бяхме заедно в една стая и се бяхме сбогували.
Отправихме се към малкия коридор, който водеше обратно към главната бална зала. Дей не се обърна, но, изглежда, забави крачка, в опит да ме остави да го догоня. Когато най-сетне го настигнах, си поех дълбоко дъх.
— Виж, знам, че…
Дей вдигна пръст до устните си, давайки ми знак да замълча, и ме хвана за ръката. Усетих топлата му кожа през плата на ръкавицата. Чувството, което изпитах, когато уви пръстите си около моите, бе толкова шокиращо след всичките тези месеци, че забравих останалата част от изречението си — всичко в него, докосването, близостта му, ме караше да се чувствам истинска.