— Да поговорим насаме — прошепна ми той.
Влязохме в една от вратите по коридора, затворихме я след себе си и врътнахме ключалката. Очите ми решително огледаха стаята (частна зала за вечери, с изключено осветление, една кръгла маса и дванадесет стола, покрити с бели покривки, и един висок сводест прозорец на задната стена, от който бликаше струи лунна светлина). Тук косата на Дей се превърна в някаква сребриста материя. Погледът му отново се спря върху мен.
Дали си въобразявах, или и той изглеждаше развълнуван колкото мен от краткия миг, в който се бяхме държали за ръце? Внезапно усетих стегнатия корсаж на роклята, въздуха, който обгръщаше раменете, и ключиците ми, тежестта на плата и бижутата в косата ми. Очите на Дей се спряха върху рубинената огърлица на шията ми. Подаръкът, който ми бе дал на раздяла. Бузите му леко поруменяха в тъмното.
— И така — рече той, — наистина ли това е причината да съм тук?
Въпреки гнева в гласа му прямите му думи прозвучаха като хладен, сладък бриз след всичките тези месеци на премерени политически приказки. Исках да го вдишам.
— Колониите отказват да приемат каквито и да е други условия — отвърнах. — Те са убедени, че разполагаме с лекарство срещу вируса, а единственият, който би могъл да носи в себе си това лекарство, е Идън. Републиката вече прави тестове, проверяват други предишни… експерименти… за да видят дали могат да открият нещо.
Дей се сви, скръсти ръце на гърдите си и ме изгледа навъсено.
— Вече правят тестове — измърмори на себе си той и втренчи поглед в осветения от луната прозорец. — Съжалявам, че не мога да посрещна с повече ентусиазъм тази идея — добави сухо той.
Затворих очи за миг.
— Нямаме много време — признах аз. — С всеки изминал ден, в който не доставяме лекарството, разгневяваме колониите още повече.
— И какво ще стане, ако не им дадем нищо?
— Знаеш какво ще се случи. Война.
Нотка на страх се появи в очите на Дей, но той все пак сви рамене.
— Републиката и колониите са във война от цяла вечност. С какво тази ще бъде по-различна?
— Този път те ще спечелят — прошепнах. — Имат силен съюзник. Знаят, че сме уязвими в преходния период на избор на нов, млад Електор. Ако не им доставим това лекарство, нямаме никакъв шанс. — Присвих очи. — Не си ли спомняш какво видяхме, когато отидохме в колониите?
За миг Дей остана безмълвен. Макар че не го изрече на глас, видях противоречието, ясно изписано по лицето му. Най-накрая той въздъхна и присви гневно устни.
— Смяташ, че ще позволя на републиката отново да вземе Идън? Ако Електорът вярва в това, то аз наистина съм направил грешка, като застанах зад него и го подкрепих. Не съм му помагал, за да видя как отново захвърля брат ми в някаква лаборатория.
— Съжалявам — отвърнах. Нямаше смисъл да се опитвам да го убедя колко неприятна беше ситуацията и за Андън. — Той не трябваше да те моли по подобен начин.
— Той те е накарал да го направиш, нали? Обзалагам се, че и ти също си се възпротивила, нали? Знаеш как изглежда цялата тази работа. — Тонът му стана още по-гневен. — Знаела си какъв ще е отговорът ми. Защо въпреки това ме повика?
Погледнах го в очите и изрекох първото нещо, което ми мина през ума.
— Защото исках да те видя. Не е ли това причината ти също да се съгласиш да дойдеш?
Думите ми го накараха да замлъкне за миг. След което се завъртя, вдигна ръце във въздуха и въздъхна.
— Кажи ми тогава какво мислиш ти. Кажи ми истината. Какво би ме помолила да направя, ако не чувстваше абсолютно никакъв натиск от когото и да е в тази страна?
Прибрах кичур коса зад ухото си. Запази самообладание, Джун.
— Бих… — започнах, след което се разколебах.
Какво щях да кажа? Логически бях съгласна с преценката на Андън. Ако колониите стореха това, с което ни заплашваха, ако ни атакуваха с цялата си мощ с помощта на държава — суперсила, то тогава много невинни животи щяха да бъдат погубени, освен ако не рискувахме един такъв живот. Просто нямаше по-лесна възможност. Освен това можехме да гарантираме, че Идън ще бъде третиран по възможно най-добрия начин от най-добрите лекари и ще има осигурен най-добрия физически комфорт. Дей можеше да присъства по време на всички процедури — можеше да наблюдава точно какво се случва. Но как да обясня това на едно момче, което вече бе загубило цялото си семейство, което и преди бе виждало как провеждат експерименти с брат му, и върху което също бяха правени експерименти? Това бе една подробност, която Андън не разбираше толкова добре, колкото мен, макар на хартия да познаваше миналото на Дей — той все още не познаваше самия Дей, не бе пътувал с него и не бе ставал свидетел на страданието, през което бе преминал. Въпросът беше твърде сложен, за да бъде разрешен с проста логика.