Най-важното — Андън не можеше да гарантира безопасността на брат му. Всичко щеше да съдържа известен риск, а аз знаех с абсолютна сигурност, че нищо на този свят не може да накара Дей да поеме този риск.
Той вероятно забеляза терзанието, танцуващо по лицето ми, защото поомекна и се приближи. На практика усещах горещината, която излъчваше, топлината от близостта му, която ме караше да дишам учестено.
— Тази вечер дойдох тук заради теб — рече тихо той. — Няма нищо друго на този свят, с което да ме убедят да дойда. Не мога да отхвърля единствено твоята молба. Казаха ми, че ти лично… — Той преглътна. В изражението му бушуваше позната борба от емоции, която остави в мен неприятно чувство — емоции, които разпознавах като копнеж по онова, което имахме някога, и страдание заради това, че бе пожелал едно момиче, което бе унищожило семейството му. — Толкова е хубаво да те видя, Джун.
Той произнесе думите така, сякаш освобождаваше тежко бреме, което го бе потискало. Запитах се дали може да чуе как сърцето ми блъска като обезумяло в ребрата ми. Когато обаче проговорих, успях да запазя гласа си равен и спокоен.
— Добре ли си? — попитах. — Изглеждаш блед.
Бремето се върна в погледа му и краткият миг на интимност се изпари, когато се отдръпна и започна да си играе с ръбовете на ръкавиците си. Той винаги е ненавиждал ръкавиците — спомних си аз.
— Изкарах лош грип през последните няколко седмици — отвърна Дей и бързо ми се ухили. — Вече съм по-добре.
Очите му едва доловимо се отместиха встрани, той се почеса по крайчеца на ухото, крайниците му бяха сковани, липсваше синхрон между думите и усмивката му.
Наклоних глава към него и се намусих.
— Ти си ужасен лъжец, Дей — рекох. — По-добре ми кажи какво те мъчи.
— Няма нищо за казване — отвърна автоматично той. Този път насочи погледа си към пода и сложи ръце в джобовете си. — Ако изглеждам зле, то е, защото съм притеснен за Идън. След една година лечение все още не вижда кой знае колко. Лекарите ми казват, че може да се нуждае от някакви специални контактни лещи и дори и тогава може никога да не възвърне напълно зрението си.
Знаех, че това не е истинската причина зад изтощения вид на Дей, но той бе наясно, че повдигайки темата за възстановяването на Идън, ще сложи край на въпросите, които аз можех да задавам. Е, ако наистина не искаше да споделя с мен, нямаше да го притискам. Неловко прочистих гърло.
— Това е ужасно — прошепнах. — Много съжалявам да го чуя. Иначе той добре ли се справя?
Дей кимна. Отново замълчахме, облети от лунната светлина. Не можех да се сдържа и да не си спомня последния път, когато бяхме сами, когато той обгърна с ръце лицето ми, когато сълзите му капеха по бузите ми. Спомних си начина, по който бе прошепнал Съжалявам до устните ми. Сега, докато стояхме на метър разстояние един от друг и се гледахме втренчено, усетих резервираност — тя се дължеше на времето, което бяхме прекарали разделени, миг, изпълнен с напрежението при първата среща и чувството на неувереност между непознати.
Дей се наведе към мен, сякаш притеглен от някаква невидима сила. Печалната молба, изписана на лицето му, усука стомаха ми в болезнени възли. Моля те, недей да искаш това от мен, се четеше в очите му. Моля те, недей да ме молиш да предам брат си. Бих направил всичко друго за теб. Само не и това.
— Джун, аз… — прошепна той. Гласът му пресекна, заплашвайки да излее душевната мъка, която таеше в себе си. Така и не довърши изречението си. Вместо това въздъхна и склони глава.
— Не мога да се съглася с условията на твоя Електор — заяви той с мрачен тон. — Няма да предам брат си на републиката за поредния експеримент. Кажи му, че ще му сътруднича да намерим друго решение. Разбирам колко сериозно е всичко това — не желая да видя как републиката рухва. Ще се радвам да помогна, за да измислим някакъв друг изход. Но Идън няма да бъде замесен в това решение.
И това бе краят на разговора ни. Дей ми кимна за сбогом, остана на място няколко секунди, след което пристъпи към вратата. Облегнах се на стената от внезапно обзелата ме умора. Когато той вече не беше наблизо, енергията изчезна, цветовете се притъпиха, лунната светлина посивя, докато само преди миг бе сребриста. Внимателно го огледах за последен път, анализирайки го с крайчеца на очите. Той избягна погледа ми. Нещо не бе в ред…