Е, предполагам, че сега имаше някои различия. Стадионът, на който се провеждаха Изпитанията в Сан Франциско, например, бе празен и неосветен. Имаше по-малко улична полиция в бедняшките сектори. Из града се виждаха графити. Винаги можеш да придобиеш представа как се чувстват хората, като хвърлиш поглед към наскоро изрисуваните графити. Много от съобщенията, които виждах в последно време, действително бяха в подкрепа на новия Електор на републиката. Той е нашата надежда, твърдеше едно от тях, надраскано на стената на една сграда. Друго, изрисувано на улицата, гласеше: Електорът ще ни изведе от тъмнината. Ако питаха мен, звучеше доста оптимистично, но предполагам, че това бяха добри поличби. Андън все трябваше да е свършил нещо правилно. И все пак. От време на време виждах също и надписи, които гласяха: Електорът е измамник, Промити мозъци или Денят, в който узнахме, че Дей е мъртъв.
Не зная. Понякога усещах това новопоявило се доверие между Андън и народа като струна… а струната бях аз. Освен това може би графитите бяха фалшиви, нарисувани от служители, разпространяващи пропаганда. Защо не?
Никога не можеш да имаш доверие на републиката.
Ние с Идън естествено имахме апартамент във Фриско, в един богаташки сектор, наречен „Пасифика“, където живеехме с нашата прислужничка Луси. Републиката трябваше да се грижи за своя най-издирван седемнадесетгодишен престъпник, който се бе превърнал в национален герой, нали така? Помня колко силно бе недоверието ми към Луси — строга, набита, петдесет и две годишна дама, облечена в традиционни републикански цветове, — когато за първи път се появи на вратата ни в Денвър.
— Републиката ме назначи да ви помагам, момчета — каза ми тя, когато нахълта в апартамента ни. Очите й незабавно се спряха на Идън. — Особено на малкия.
Да. Това не ми допадаше. Първо на първо, ми трябваха два месеца, преди дори да си позволя да изпусна Идън от поглед. Хранехме се един до друг, спяхме един до друг, той никога не оставаше сам. Бях стигнал дотам, че да седя пред вратата на банята му, сякаш войниците на републиката по някакъв начин щяха да го извадят през отдушника, за да го върнат обратно в лабораторията и да го закачат за някакви машини.
— Идън не се нуждае от теб — сопнах се на Луси. — Той има мен. Аз се грижа за него.
Но здравето ми започна да се променя след тези първи няколко месеца. Някои дни се чувствах добре, други оставах прикован към леглото с парализиращо главоболие. В тези лоши дни Луси поемаше нещата… и след няколко схватки по надвикване, двамата неохотно привикнахме към установения ред. Тя наистина правеше страхотни месни пайове. А когато се преместихме тук, във Фриско, дойде с нас. Изпълняваше ролята на водач на Идън. Грижеше се и за лекарствата ми.
Когато най-сетне се уморих да вървя, забелязах, че съм се отклонил от „Марина“ и бях навлязъл в съседния, по-заможен район. Спрях се пред някакъв клуб, над чиято врата върху метална плоча бе надраскано САЛОН „ОБСИДИАН“. Смъкнах се надолу с гръб, опрян в стената, и седнах, като поставих ръце върху колената си и почувствах вибрациите от музиката. Усещах металния си крак леденостуден през плата на панталона. На стената срещу мен надрасканият графити гласеше: Дей = предател.
Въздъхнах, извадих сребърна табакера от джоба си и измъкнах дълга цигара. Прокарах пръст по текста, отпечатан по дължината й: ЦЕНТРАЛНА БОЛНИЦА НА САН ФРАНЦИСКО. Цигари с рецепта по предписание. По лекарско предписание, нали? Сложих я между устните си с треперещи пръсти и я запалих. Затворих очи. Дръпнах. Постепенно се изгубих сред облаците от синкав дим, очаквайки да почувствам сладкия халюциногенен ефект.