Тази нощ не чаках дълго. Скоро непрестанното притъпено главоболие изчезна и светът около мен придоби мъгляво сияние, за което знаех, че не е предизвикано само от дъжда. Едно момиче седеше до мен. Беше Тес.
Тя ми хвърли усмивка, която ми беше толкова позната от времето, когато бродехме из улиците на Езерния.
— Някакви новини от джъмботроните? — попита ме Тес и посочи към екрана от другата страна на пътя.
Издишах синкав дим и лениво поклатих глава.
— Не. Тоест видях няколко заглавия, свързани с патриотите, но вие сякаш сте се изпарили от картата. Къде сте? Какво правите?
— Липсвам ли ти? — попита Тес, вместо да отговори.
Втренчих се в трептящия й образ. Изглеждаше така, както
си я спомнях от улиците — червеникавокафявата й коса беше завързана на рошава опашка, очите й — големи и светли, мили и нежни. Малкото бебче Тес. Какви бяха последните ми думи към нея… когато оплескахме опита за атентат на патриотите срещу Андън? Моля те. Тес — не мога да те оставя тук. Но бях направил точно това.
Извърнах се и отново си дръпнах от цигарата. Липсваше ли ми тя?
— Всеки ден — отвърнах.
— Опитваш се да ме намериш — рече Тес и се притисна по-близо до мен. Кълна се, че можех да усетя рамото й, опряно до моето. — Видях как преглеждаш джъмботроните и радиовълните за новини, подслушваш разговори по улиците. Но в момента патриотите се укриват.
Разбира се, че се укриваха. Защо им бе да атакуват сега, когато Андън беше на власт, а договорът за примирие между републиката и колониите бе сключен? Каква ли можеше да е новата им кауза? Нямах представа. Може би нямаха такава. Може би вече не съществуваха.
— Бих искал да се върнеш — прошепнах на Тес. — Ще се радвам да те видя отново.
— Ами Джун?
В мига, в който попита, образът й изчезна. Замени я Джун с нейната дълга конска опашка и тъмни очи, които сияеха със златист отблясък, строги и аналитични, не спиращи да проучват. Облегнах глава върху коляното си и затворих очи. Дори само илюзията за Джун беше достатъчна, за да ме прониже остра болка в гърдите. По дяволите. Липсваше ми толкова много.
Спомних си как й казах сбогом в Денвър, преди двамата с Идън да се преместим във Фриско.
— Сигурен съм, че ще се върнем — заявих й по микрофона си, опитвайки да запълня неловкото мълчание между нас. — След като лечението на Идън приключи.
Това естествено беше лъжа. Ние отивахме във Фриско, за да се лекувам аз, а не Идън. Но Джун не знаеше това и просто отвърна:
— Върни се скоро.
Това се случи преди почти осем месеца. Оттогава не я бях чувал. Не зная дали това беше, защото всеки от нас проявяваше твърде голяма нерешителност и не искахме да се притесняваме взаимно, че изпитвахме твърде голям страх, че другият не желае да разговаря, или пък може би и двамата бяхме прекалено горди и никой не бе готов да прояви нужното безразсъдство да поеме пръв инициативата. Може би тя не беше достатъчно заинтересована. Но нали знаете какво се случва. Минава една седмица, без да поддържате връзка, после месец и скоро е отлетяло толкова много време, че да й се обадиш, звучи безсмислено и странно. Затова не го сторих. Пък и какво щях да й кажа? Не се притеснявай, лекарите се борят за живота ми. Не се притеснявай, те се опитват да стеснят проблемния участък в мозъка ми с гигантска камара от лекарства, преди да направят опит да ме оперират. Не се притеснявай, от Антарктида може и да ми осигурят достъп до лечение в техните по-качествени болници. Не се притеснявай, ще се оправя.
Какъв беше смисълът да поддържаш контакт с момичето, по което си луд, когато умираш?
Споменът за това предизвика пулсираща болка в тила ми.
Така е по-добре — убеждавах се за стотен път.
И наистина беше. От това, че не я бях виждал толкова дълго, споменът за първоначалната ни среща бе избледнял и аз установих, че мислех по-рядко за връзката й със смъртта на семейството ми.
Поради някаква причина въображаемият образ на Джун никога не обелваше и дума за разлика от този на Тес. Опитах се да игнорирам трептящия мираж, но тя отказваше да изчезне. Дяволски упорита.
Най-накрая се изправих, изгасих цигарата на тротоара и пристъпих през вратата на Салон „Обсидиан“. Може би музиката и светлините щяха да я отстранят от системата ми.
За миг не можех да видя нищо. Клубът беше потънал в пълен мрак, а звукът бе оглушителен. Веднага бях спрян от двама огромни войници. Единият ме хвана здраво за рамото.
— Име и военна част? — попита той.
Не желаех да разкривам истинската си самоличност.
— Ефрейтор Шустер. Военновъздушни сили — отвърнах аз, изтърсвайки произволно име и първата военна част, която ми хрумна. Винаги първо се сещам за военновъздушните сили най-вече заради Киеде. — Настанен съм във втора военноморска база.