— Дей?
Друг глас прозвуча в слушалката. Замръзнах.
Да не би халюциногените от лекарствата още да не бяха изгубили ефекта си? Дали току-що не си въобразих, че това бе гласът й? Макар да не го бях чувал от почти година, щях да го разпозная навсякъде, а самият звук бе достатъчен, за да извикам образът на Джун да застане пред мен, сякаш случайно се бях натъкнал на нея в тази алея. Моля те, дано да не е тя. Моля те, дано да е тя.
Дали гласът й винаги имаше такъв ефект върху мен?
Нямах представа колко дълго бях застинал така, но сигурно е било известно време, защото тя повтори:
— Дей, това съм аз. Джун. Там ли си?
Побиха ме тръпки.
Не беше фантазия. Наистина бе тя.
Тонът й беше различен от този, който си спомнях. Колеблив и официален, сякаш говореше с непознат. Най-накрая успях да се съвзема и да включа отново микрофона си.
— Тук съм — отвърнах.
Собственият ми глас също бе различен — не по-малко колеблив и не по-малко официален от нейния. Надявах се да не долови лекия тремор в него.
Настъпи кратка пауза от двете страни, преди Джун да продължи.
— Здрасти. — Последва дълго мълчание последвано от: — Как си?
Внезапно усетих как вътре в мен се заражда буря от думи, които заплашваха да се излеят. Исках да изговоря всичко: мислех си за теб всеки ден от последната ни раздяла, съжалявам, че не се свързах, иска ми се ти да се бе свързала с мен. Липсваш ми. Липсваш ми.
Не изрекох нищо от тези неща. Вместо това успях единствено да кажа:
— Добре съм. Какво става?
Тя направи пауза.
— О! Това е добре. Извинявам се за късното обаждане, сигурна съм, че си се опитвал да поспиш. Но Сенатът и Електорът ме помолиха лично да отправя тази молба към теб. Не бих го сторила, ако не смятах, че е наистина важно. Денбър организира бал по случай Деня на независимостта и по време на тържеството ще се проведе спешна среща. Нуждаем се от твоето присъствие.
— Защо? — Предполагам, че прибягвах до въпросите с една дума. Поради някаква причина само това можех да измисля, когато чувах гласа на Джун по линията.
Тя въздъхна, от което през радиовръзката в слушалката ми се разнесе пращене, след което каза:
— Чул си, че мирният договор между републиката и колониите в момента се изготвя, нали?
— Да, разбира се. — Всички в страната знаеха за това: най-голямата амбиция на нашия безценен, малък Андън — да прекрати бойната, която продължаваше кой знае от кога. И засега изглеждаше, че нещата вървят в правилната посока, след като през последните четири месеца действията по бойния фронт бяха в затишие. Никой не предполагаше, че ще настъпи подобен ден, точно както никой не би предполагал, че ще доживеем да видим стадионите за провеждане на Изпитанията неизползвани. — Изглежда, Електорът е напът да се превърне в герой на републиката, нали?
— Недей да говориш, преди нещата да са се случили. — Думите на Джун станаха по-мрачни и имах усещането, че можех да видя изражението й през слушалката. — Вчера получихме гневно радиосъобщение от колониите. Из техните градове на бойния фронт се е разпространила зараза и те вярват, че е била причинена от някое от биологичните оръжия, които сме изпратили през границата. Дори са проследили серийните номера върху гилзите от оръжията, с които вярват, че се е разпространила заразата.
Думите й започнаха да стават приглушени от шока, настъпил в ума ми, от мъглата, която връщаше спомените ми за Идън и черните му кървящи очи, за онова момче във влака, което бе използвано като част от военната кампания.
— Това означава ли, че мирният договор е анулиран? — попитах аз.
— Да. — Гласът на Джун притихна. — Колониите считат заразата за официално обявяване на война срещу тях.
— И какво общо има това с мен?
Още една дълга, зловеща пауза. Изпълних се със страх, който бе толкова леденостуден, че имах усещането, че пръстите ми се сковават. Заразата. Започнала е. Всичко се връща там, откъдето започна.
— Ще ти обясня, когато пристигнеш тук — най-сетне се обади Джун. — Най-добре да не говорим за това по радиовръзката.
Джун
ИЗПИТВАХ НЕНАВИСТ КЪМ ПЪРВИЯ СИ РАЗГОВОР С ДЕЙ след осем месеца без никаква комуникация. Направо го мразех. Кога бях станала толкова манипулативна? Защо винаги трябваше да използвам слабостта му срещу него?