— Колко?
— Не мога да кажа точно, но не по-малко от сто ваши години. В общи линии за тях всичко се е наредило добре. След като са замислили плана си, те са имали време да се върнат и да съобщят за него на останалите.
— Значи, те са били при нас преди сто години?
— Приблизително.
Муратов си спомни всички предположения и хипотези, относно времето, когато са се появили спътниците разузнавачи около Земята. Отначало тяхното появяване са отнасяли към 1927 година, след това към времето на империята на Карл Пети. По думите на Гианея те са се появили в края на двадесети век. Излиза, че най-правилно е било първото предположение.
— Тогава защо никой не ги е забелязал? — попита Муратов.
— Самият кораб е невидим за вашите очи — отговори Вийайа. — А хората? Не е нужно много, за да се скрие разликата.
„Да, той е прав — мислеше Муратов. — Земни дрехи, силен загар, очила и никой нищо няма да забележи.“
— А езикът? — каза той. — Когато са стъпили на Земята, те не са могли с никого да говорят.
Лицето на Вийайа се помрачи.
— Това е едно от тъмните петна — каза той. — Но ти, Виктор вече знаеш нравствения облик на тези хора. Нищо не трябва да те учудва. Те са хванали в плен земен човек. От него са научили езика и всичко, което им е било необходимо да знаят. Кой е бил той, първият, който е видял пришелците от друг свят? Едва ли сега ще можем да установим неговото име. Но запознанството е струвало скъпо на този човек. Те не са могли да допуснат той да се окаже на свобода и да разкаже за тях.
Муратов не зададе никакъв въпрос. Всичко беше ясно.
Искаше му се да разсее тежкото впечатление от думите на Вийайа. Виждаше, че и на него този епизод подействува потискащо.
— Как да се съгласува — попита той, като изменяше темата — високата техника на вашата планета със съществуването на кастата на господари?
— Изглежда — отговори Вийайа, — това интересува всички. Аз отговарях вече на такъв въпрос много пъти. Работата е там, че продължителността на човешкия живот на нашите две планети е различна. Ние живеем няколко пъти по-дълго от вас. Това ускорява техническия прогрес и забавя обществения. Второто изостава от първото.
— Разбирам — каза Муратов.
Вече отдавна се бе стъмнило. Върху безоблачното небе съзвездията горяха като брилянтова мрежа.
Вийайа стана и се приближи към перилата на терасата.
— Погледни, Виктор — посочи той, — ето слънцето на нашата планета.
Муратов видя мъглява оранжевочервена звезда, зареяна между другите. Въпреки указанията на Вийайа, пак му беше трудно да я открие.
Слънцето на друг свят!
— Сигурен съм — каза Вийайа, — че вие ще дойдете при нас. И може би много скоро. Нашите планети ръка за ръка ще тръгнат по безкрайния път на живота.
Муратов помисли за Гианея.
Тази звездичка, слабо блещукаща върху небето на Земята, бе нейното слънце, което тя никога не беше виждала.
— Интересно, как Гианея ще възприеме вашия свят — замислено каза той.
— Този въпрос е ясен — отговори Вийайа. — Гианея е подготвена за нашия живот от продължителното си пребиваване в комунистическото общество на Земята. Докато Лийагейа никога не ще влезе в нашия живот като пълноправен негов член, то Гийанейа ще направи това лесно. Тя е подготвена — повтори той. — И освен това тя е много млада.
— А ако не успее?
— Ти имаш предвид моралната старост?
— Тя е преминала през смъртта — уклончиво отговори Муратов.
Вийайа внимателно го погледна.
— Разбирам — каза той, — какво те кара теб и изобщо всички вас да се безпокоите за Гийанейа. Плашат ви последствията от вашата постъпка. Но, повярвай ми, Виктор, ще дойде време, и то много скоро, когато Гийанейа ще ви бъде благодарна за това, че не сте й позволили да извърши тази огромна грешка.
— Кога мислите да я събудите?
— Едва тогава, когато пристигнем в родината си. Така ще бъде по-добре — продължи Вийайа. — Да се върне към съзнателен живот на Земята ще й бъде по-трудно.