Пол Дохърти
Гибелен грях
На моята дъщеря Ванеса Мари
Пролог
Въжето на ешафода проскърцваше зловещо. Това беше единственият звук, който нарушаваше мрачната тишина, надвиснала над обширните земи около манастира „Сейнт Бартолъмю“. Това пъстро и шумно през деня място нощем се превръщаше в царство на духовете. Там властваше ешафодът. Със стърчащите си греди и жълти плетени въжета, той представляваше страховита гледка, допълвана от висящите тела с извити вратове, изцъклени очи и подпухнали езици, прехапани от пожълтели зъби. По нареждане на градските първенци екзекутираните злодеи оставаха да висят по три дни, докато телата им не подпухнеха и гарваните не започнеха да кълват с острите си клюнове очите и лицата им.
Нощем никой не доближаваше ешафода. Там, твърдяха старите вещици, демоните ходели да изпълняват своите танци. Възцареше ли се мракът, дори кучетата, котките и каните1 напускаха мястото.
Просякът Рагуорт мислеше другояче. Обикновено той седеше на завоя на Сейнт Мартин’с Лейн в Уест Чийп, протягаше металната си просешка паница и хленчеше, измолвайки милостиня от вярващите. Хората, които пресичаха голямото лондонско тържище край „Сейнт Пол’с“ бяха богати и жалостиви. Просякът не оставаше гладен. През нощта Рагуорт се връщаше в Смитфийлд и спеше под ешафода, където се чувстваше в безопасност. Никой не го закачаше, а висящите отгоре зловещи тела му бяха като другари и дори защитници срещу разбойниците, крадците и скитниците, върлуващи нощем из тесните лондонски улички.
Случваше се сънят да не дойде. Тогава Рагуорт се свиваше на дървените трупчета, които му служеха за крака, и бърбореше с труповете. Гласът му звучеше като гарваново грачене. Рагуорт правеше догадки за живота им, чудеше се защо бяха кривнали от правия път. Само на тях — най-добрите слушатели — разказваше своята печална история: как се родил и израсъл в Линкълншир, станал войник, а после стрелец от армията на Едуард Английски в Шотландия. Как с много от своите другари превземали замък, катерили се по обсадните стълби и после как Господ, с помощта на някакъв червенокос шотландец, го запокитил долу в ада. Стълбата се преобърнала, Рагуорт паднал в сухия ров, а когато се опитал да изпълзи от него, краката му потънали в лепкав, врящ, черен катран. Пищял с дни, с месеци се мятал в агония, след което хирурзите умело отсекли краката му под коляното и ги привързали към дървените протези. Дали на Рагуорт няколко монети, качили го на каруца и го изпратили на юг — в Лондон — да прекара остатъка от своя живот.
Рагуорт се беше примирил със съдбата си на просяк. Имаше добра „клиентела“, а лордовете и дебелите адвокати обичаха да се правят на благодетели. Ядеше до насита и пиеше по гарафа червено вино на ден. Застудееше ли, братята от болницата „Сейнт Бартолъмю“ винаги му позволяваха да спи в избата им и приемаха с разбиране странностите му. Рагуорт твърдеше, че има видения — странни фантазии, които го тормозеха в съня му: понякога разпалено обясняваше как видял демони с червени рога да се разхождат из лондонските улици.
Беше вечерта на 11 май 1302 година. Рагуорт тъкмо се беше настанил удобно под люлеещите се тела, когато го връхлетя ново предчувствие за наближаващо зло. Усещаше болки в краката си, чувстваше силни пробождания в тила, а стомахът му къркореше като врящ котел. Не можеше да заспи. Придремваше. Изведнъж се разсъни от силния вятър, който разлюля телата над него. Труповете се мятаха насам-натам в някакъв зловещ танц на смъртта. Рагуорт подръпна ходилото на един от обесените.
— Шшт! — прошепна той. — Оставете Рагуорт да чуе.
Просякът се сви в тъмнината и наостри уши като куче. Тогава го чу. Странен, ритмичен шум — потрепване на сандали по калдъръма и тежко дишане. Тъмна фигура бързаше към него. Рагуорт се дръпна назад в мрака и почти се скри зад краката на висящите трупове. Завзира се в приближаващата се фигура. Кой беше? Жена ли? Да, жена. Носеше тъмна дреха и пристъпваше тромаво. Стара е, заключи Рагуорт по леко прегърбените рамене и за миг мярналата се изпод качулката посивяла коса. Не изглеждаше да бърза много или да е заплаха за него, затова Рагуорт се зачуди защо сърцето му продължава да бие лудо, гърлото му да е пресъхнало, а по тила си да усеща ужасна студенина, сякаш някой от обесените мъже се е навел да го помилва нежно с ръка. Тогава Рагуорт разбра причината. Още някой бързаше зад жената. Вторият човек се движеше устремено. Дочула преследващите я стъпки, първата фигура спря.
— Кой е там? — провикна се старата жена. — Какво искаш?
Рагуорт се притаи и захапа ръката си, за да не издаде звук. Усещаше как злото приближава. Искаше да изкрещи за предупреждение. Ужасно злодеяние предстоеше да се извърши. От мрака изскочи силует и тръгна към жената.
1
Каня — граблива птица от семейство ястребови, която често се храни с мърша или рови за останки от човешки храни в боклуците. — Бел.прев.