С очи, светнали от лудостта, проповедникът гневно се вгледа в Корбет и Ранулф.
— Сатаната сам се грижи за делата си! — изкрещя той. — Отначало храни избраниците си с мръвки, извадени от устата му, като да са му най-скъпите, после се обръща срещу тях, подгонва ги и ги разкъсва като свирепо куче, поглъща ги в нечистата си, черна паст както много други сочни мръвки.
Корбет огледа изпосталялото лице на мъжа. Луд като този тук ли беше, чудеше се той, убиецът на проститутките, същите като онези, чиито червени перуки съзираше пред себе си в тълпата.
— Да го задържим ли, господарю? — пошегува се Ранулф.
Писарят се загледа в безумеца. Човекът беше сух и жилав като котка и докато крещеше, очите му се стрелкаха като на същински дявол. Плътта по страните и челюстта му беше колкото по страните на отшелник, който живее на хляб и вода от рововете. Изведнъж проповедникът прекъсна обвинителната си тирада, скочи и затанцува странен, налудничав танц.
Корбет погледна към Ранулф и поклати глава.
— Съмнявам се, че този приятел знае къде върви — разсъди той, — какво ли остава да надвие някоя яка мома, да върти умело остър нож или да реже с него.
Продължиха надолу по уличката, слязоха от конете и ги поведоха за юздите им през група дрипави деца, които се въртяха около премазан от каруца мелез. Моравите вътрешности на кучето се бяха изсипали от провисналия му корем. На завоя стражарите бяха заловили човек, незаконно точил вода от Големия водопровод. Караха го да носи на главата си течащо ведро с вода, което те ликуващо пълнеха отново.
Корбет се ухили на Ранулф.
— Хубаво е да се върнеш в Лондон — рече кисело той.
Ранулф решително поклати глава, загледан в пъстрото множество: качулки, плащове и туники във всевъзможни цветове. Тъмноморавото и жълтеникавокафявото на градските управници, златистата коприна на високопоставените благородни дами, вълнените наметки на търговците, отметнати назад, за да разкрият тежки кесии и широки, украсени със скъпоценни камъни пояси. Покрай тях на коне минаха неколцина тамплиери с плащове с големи кръстове на раменете, флаговете и знамената им плющяха от вятъра. Корбет и Ранулф продължиха през Чийпсайд, ускориха ход през насъбралите се млади благородници, които се възхищаваха на глутница стройни, с очертаващи се ребра хрътки за продажба.
Най-накрая излязоха на Бред Стрийт. Оставиха конете си в кръчмата „Червената фуста“. Внимателно прекрачиха стръмната помийна канавка, за да пресекат улицата и се насочиха към градската къща на Корбет. На натоварения с дисагите Ранулф му се щеше неговият господар да продължи, но Корбет се спря и се полюбува на наскоро боядисаната външна порта, направи му впечатление как майсторът е подредил тежки стоманени гвоздеи в гъсти редици, за да я подсили. На останалото Корбет се засмя, Мейв беше наела бояджии, за да пребоядисат трикатната къща и се оказваше, че вместо мазилката да е варосана, а гредите да са в черно — каквато си беше опърничава — Мейв беше наредила мазилката да е черна, а гредите да са бели. Над портата имаше ярко изображение на фамилния герб на Люелин с изправения уелски червен дракон до него.
Спуснаха се по улицата от страната на къщата и влязоха през задната врата. Поздравиха ги двама стари слуги — уелсецът Грифин и жена му Ана. Жената беше служила при Мейв в Уелс и когато Мейв се премести в Лондон след брака си с Корбет, Ана вярно последва своята господарка в „земята на чужденците“, както сама я наричаше. И Грифин, и жена му гледаха на Англия с очите на чужденци, сякаш е земята на Божи гроб, а лондончани за тях бяха демони, превъплътени в хора. Харесваха обаче Корбет и затова двамата възторжено го поздравиха, бързо бърборейки на уелски. Корбет само се засмя, разцелува ги и двамата по страните и им направи знак да не известяват Мейв за неговото пристигане. Обърна се да каже нещо на Ранулф, но слугата му беше пуснал дисагите на пода и изчезнал светкавично. Ранулф имаше голям страх от Мейв и изпитваше благоговение пред не само красивата, но и умна жена, която получава каквото иска, пък има остър като бръснач език. Грифин подозрително погледна Корбет и посочи дисагите.
— Да, да — рече писарят, — ще съм ти благодарен, ако ги преместиш. Ранулф ще се върне. Вероятно е отишъл да види малкия си син.
Старецът поклати глава и свъси вежди, сякаш не разбираше, но Корбет подозираше обратното. Сигурен беше, че Грифин е разбрал всяка негова дума, но настоятелно държеше на уелската си природа и тихо се наслаждаваше на бъркотията, която създаваше. Внезапно Ана, старата дойка на Мейв, го сграбчи за ръка със сериозно лице и занарежда думи, от които Корбет разбра само повтарящата се „Люелин“. Писарят поклати глава с обич, стисна ръцете и на двамата и тихо се запромъква към стаята на горния етаж.