— Колко ще остане?
— Два месеца.
С други думи — шест, мина през ума на Корбет. Въздъхна.
— Нека лорд Морган да дойде.
Мейв го целуна отново.
— Всички ще сме заедно — прошепна тя с блеснали от радост очи.
Да, унило си помисли Корбет, всички ще сме заедно.
Мейв плесна с ръце.
— Може да го настаним в стаята в задната част на къщата, а слугите му да отседнат в хан или да останат в залата долу.
Корбет стана, улови кичурче от косите на жена си и се ухили.
— Ще съм зает — заяви той и внезапно сграбчи жена си за раменете. — Кралят каза, че си имала посетители, Мейв. Французинът дьо Краон и спътникът му, дьо Ньовер.
Мейв се намръщи.
— Дьо Краон беше очарователен. Да, Хю, знам, че е лисица, но ми донесе шал от чиста коприна, излязла от лионските тъкачници и сребърна лъжица за Елинор.
— Изхвърли ги — ядно каза Корбет.
— Хю, той беше любезен.
— А какъв беше спътникът му?
— Дьо Ньовер ли? — Мейв учудено сви вежди. — Хубав, по-тих от дьо Краон, дипломатичен и приветлив. Хареса ми.
Корбет хвърли ядосан поглед на жена си, после осъзна колко смешен трябва да изглежда.
— Прости ми — промърмори, — но дьо Краон винаги ме изважда от равновесие.
Мейв го хвана за ръка.
— Забрави го тогава, както аз го забравих. Ела да видиш дъщеря си.
Корбет я последва и се взря надолу в невръстната си дъщеричка. Само на три месеца и Елинор вече приличаше на Мейв: красива, нежна кожа и чисти, правилни черти. Той докосна мъничките й пръстчета.
— Толкова са малки! — прошепна.
Бебешката ръчичка беше топла и нежна като сатенена възглавничка. Стисна я леко и завитата с одеялце от разноцветни парчета Елинор се размърда и се усмихна в съня си.
— Всичко наред ли е с нея?
— Разбира се.
Корбет внимателно постави ръка на бебешкото челце, а Мейв нежно го наблюдаваше. Съпругът й, който обикновено беше толкова спокоен, дори студен, изпитваше ужасен страх от това, какво може да сполети детето. Мейв отклони поглед. Колкото и да й се искаше да не е така, умът на съпруга й все още беше измъчван от призраци. Най-ужасният страх — изненадващо за такъв самотник като него — беше да не изгуби най-близките си и да остане сам. Улови ръката му.
— Да вървим — прошепна тя. — Стаята ни е готова. До леглото има вино, хляб и плодове. — Мейв се засмя. — Леглото е постлано с червена коприна — шепнеше тя. — В средата й са избродирани влюбени гълъби — лицето й стана сериозно. — Може би искаш да си починеш? Или да пиеш нещо сладко? Трябва да си уморен от това дълго пътуване.
Корбет се засмя в отговор.
— Извикай Ана — промърмори Корбет, придърпвайки Мейв близо до себе си. — Нека остане с Елинор, а аз ще ти покажа, мадам, колко съм уморен!
Глава трета
На сутринта Корбет стана рано. Загаси свещта от стенния свещник и отвори зарешетеното прозорче, което гледаше към различните градини — между които и една с овошки — в задния двор на къщата. Съмваше и небето започваше да светлее. Дочуваше биенето на камбаните на „Сейнт Лоурънс Джуъри“, които известяваха зазоряването. Само след техния звън градските порти се отваряха и започваше новия работен ден. Върна се обратно към леглото и целуна по страната все още спящата си съпруга; после поспря над люлката на Елинор и погледа как малката му дъщеря отвръща сериозно на погледа му. Корбет стоеше запленен. Детето беше така тихо, така спокойно. Преди да стане, я чу как гука на дървената кукла, оставена от Мейв редом до нея на валчестата възглавничка. Корбет се отдръпна неохотно и припряно облече дрехите, наредени предната вечер от Мейв на сандъка: тъмносини кожени гамаши, мека, бяла риза и туника без ръкави с връвчица, за да се пристяга в кръста, която Корбет захвърли. Наясно беше с опасностите, срещу които можеше да се изправи, затова откачи от куката на стената колана с меча и го закопча на кръста си. Взе ботушите и плаща си и излезе тихо на пръсти от стаята, тъкмо когато Елинор неочаквано разбра, че е гладна и ревна, сякаш за да покаже пред баща си и други страни от своя характер.
— Същата като майка си — пошушна Корбет на себе си, докато се прокрадваше по стълбите, и блъсна вратата на стаята на Ранулф, която обикновено изглеждаше като бойно поле след ожесточена битка.
Само по продължителното, гръмогласно хъркане можеше да разбере, че слугата му е тук. Корбет с удоволствие го разтърси, за да го събуди и слезе до кухнята да го изчака. Слугите в кухнята още не бяха запалили огъня, затова сам напълни кана разреден с вода ейл. Ранулф се появи небръснат и с мътен поглед. Корбет го остави да утоли жаждата си, после подбра сънливия си слуга извън къщи, към кръчмата от другата страна на улицата. Последва обичайното спречкване, докато едър коняр извеждаше и оседлаваше конете им. Ранулф наплиска лицето си с вода от огромната бъчва и скастри коняря, като на бърза ръка му изясни, че някои хора трябва да работят, а не само да се въргалят из сламата. Конярят му отвърна с поток от ругатни, което откровено зарадва Ранулф. Той продължи да ругае през рамо, докато яздеха през Мърсъри13, надолу към кметството.