В кметството мрачното настроение на Корбет не се подобри от гледката на застаналия на стълбите служител, който продаваше на търг вещите на някакъв обесен разбойник: разбита маса, два потрошени стола, продран дюшек, два метални наконечника, чифт чорапи, риза, елек и очукана чаша от калай и олово със сребърни инкрустации. Човекът явно беше обрал църква, но съучастникът му избягал, затова дрипав монах със свещ в едната ръка и камбана в другата, на висок глас обявяваше отлъчването на съучастника с тирада от проклятия.
— Проклет да бъде, където и да е. Под покрив или из полето, на път или пътека, в гората или във водата. Проклет да е в живота и в смъртта, докато яде и пие, докато е гладен и жаден, докато спи, ходи, стои, седи, почива, пикае, изхожда се и кърви. Проклет да е и последният косъм от главата му, да са проклети слепоочията му, челото, устата, гърдите, сърцето, слабините, краката му, та чак и ноктите на краката му.
Страховитата и шумна тирада продължаваше без край.
— Според мен — пошушна Ранулф на Корбет — горкият нещастник сега вече трябва да си вземе поука!
Корбет се засмя и метна поводите на коня си на Ранулф.
— Вкарай го в конюшнята на някоя кръчма — нареди той. — Ще те намеря там.
Просяк с маскирано и забулено с качулка лице се сви в преддверието на кметството и захленчи за милостиня. Насреща му търговец на дребно продаваше красиви панделки. Корбет спря и даде знак и двамата да се махнат от пътя му.
— Знам ви аз вас — рече им кротко. — Вие сте измамници и докато аз се занимавам с просяка, другият ще се опита да ми измъкне кесията.
Двамата мъже изчезнаха яко дим и Корбет продължи пътя си, прекоси вътрешния двор и влезе в малка постройка. Самото кметство представляваше заградено с дървена ограда пространство, в което се помещаваха няколко постройки и триетажна сграда. Корбет изчака Ранулф да се присъедини към него при влизането. Изкачиха разнебитеното дървено стълбище до просторна, варосана стая, в която на една маса седяха писари, чиито пера скрибуцаха по голям брой свитъци от велен и пергамент. Никой не обърна внимание на влизането на Корбет и Ранулф, но седящият начело на масата едър дебел мъж стана и се затътри към тях. Корбет разпозна червенобузото, дундесто лице над неподходящата роба и лекьосания с храна елек.
— Мастър Нетлър — Корбет протегна ръка, която Нетлър — шерифът на северен Лондон, стисна със светнали от удоволствие очи.
— Очаквахме те, Хю. Кралските писма пристигнаха снощи. — Нетлър стрелна с очи писарите и заговори по-тихо. — На никого не може да се вярва — прошепна той. — Всеки в тази стая може да е убиецът. Аз не се занимавам с този въпрос. Един от заместниците ще те съветва. Елате! Елате!
Поведе ги навън и после по коридора към малка, прашна стая. В ъгъла на високо писалище седеше писар и преписваше писма. Зад него стоеше висок, широкоплещест, добре изглеждащ мъж, когото Нетлър представи като Александър Кейд, заместник-шериф на града. Веднага щом ги представи, Нетлър излезе; заместник-шерифът довършваше писмото, докато Корбет го изучаваше. Чувал беше за Кейд: изключителен ловец на крадци, чието набито око можеше да съзре злосторника и в претъпкана кръчма. Мошениците от крайните квартали на Лондон с право се бояха от него, въпреки неговия ръст — Кейд изглеждаше като дворцово конте, с крещящо украсената си роба, високи ботуши за езда, батистена риза и малката шапчица на темето, която носеше назад върху гъстата си черна коса. Четвъртитата му брадичка беше изкусно оформена и ведно с бледото лице и ленивите му, добронамерени очи, му придаваха вид на човек, който извлича удоволствие по-скоро от добрите страни на живота, отколкото от настървеното преследване на злодеи и мошеници. С ръка посочи на Корбет и Ранулф мястото за сядане до прозореца, докато привърши с писмото. Щом приключи се обърна към тях с елегантен жест.