— Изпратихме известие до Рим — гласът му беше дрезгав. — Но досега не сме получили разрешение да изберем нов приор — усмихна се с пренебрежение. — Но правя каквото мога.
— Сигурен съм, че е така — отвърна Корбет.
С усилие се опита да понесе лицемерната усмивка върху лицето на монаха, затова се огледа из неприветливата, оскъдно обзаведена стая. Усещаше, че Уорфийлд е двуличен, забеляза кристалчетата фина захар по тъмното монашеско расо, очертанията на петно върху масата, оставено от чаша за вино. Писарят беше убеден, че този монах също като свещеникът от Сейнт Лоурънс Джуъри угаждаше на стомаха си.
— Ами смъртта на отец Бенедикт? — попита рязко той.
Адам Уорфийлд застина.
— Вече разказах на мастър Кейд — простена монахът. — Бяхме събудени в нашето спално помещение от мастър Уилям — иконома. Направихме каквото можахме, но от къщата останаха само зидовете.
— Не ти ли се струва странно — продължи Корбет, — че в деня на своята смърт, отец Бенедикт е изпратил до Кейд съобщение, че става нещо ужасно, нещо твърде светотатствено? Питам те сега Адам Уорфийлд, какво толкова се случва в абатството на краля, че така е разтревожило този възрастен и благочестив свещеник?
Пазителят на светата утвар дълбоко въздъхна. Корбет долови миризма на вино.
— Нашият господар, кралят — продължи Корбет, — беше дълбоко привързан към отец Бенедикт и каквото и да го е притеснявало, сега то интересува мен. Повярвай ми, ще удовлетворя своето любопитство.
Свещеникът беше загубил своето хладнокръвие, пръстите му потрепваха върху кафявата му роба.
— Отец Бенедикт беше възрастен човек — запелтечи той. — Въобразяваше си разни неща.
Протегна мършавата си шия и внезапно Корбет забеляза избледняващ морав белег от дясната страна на врата на монаха. Как така, зачуди се Корбет, ръкоположен свещеник и монах от Уестминстър има следа от любовна игра на врата си? Погледна отново и се увери, че следата не беше от порязване или одраскване при бръснене. Корбет се изправи и се загледа през ромбоидния прозорец.
— Какво знаеш за „Сестрите на света Марта“, брат Адам?
— Това са дами, благочестиви и отдадени на вярата, които се срещат в нашия катедрален съвет всеки следобед. Молят се, занимават се с благодеяния, най-вече посветени на уличниците и проститутките в града.
— Одобряваш ли това, което вършат?
— Разбира се, че го одобрявам.
Корбет се поизвърна.
— Потресе ли те смъртта на лейди Съмървил?
— Естествено.
— Научих, че е работила в перачницата. Какво точно е правила?
Корбет се взря през рамо в свещеника и отбеляза как е пребледняло лицето му. Дали по челото му нямаше капчици пот, зачуди се Корбет.
— Лейди Съмървил переше и най-вече се грижеше за покривките: тези за престола в олтара, тези за олтара, за други църковни одежди, както и за монашеските раса.
— Знаеш ли какво е искала да каже лейди Съмървил с думите „Cucullus non facit monachum“?
— Расото не прави монаха? — свещеникът леко се усмихна. — Неприятелите ни често използват тези думи, с които искат да кажат, че не е достатъчно да носиш свещенически одежди, за да бъдеш монах.
— Така ли е? — обади се Ранулф. — А ти съгласен ли си, братко?
Уорфийлд му хвърли презрителен поглед, а Корбет потропа с пръсти по перваза на прозореца.
— Значи не знаеш какво е имала предвид?
— Не, нямам почти никакви отношения със „Сестрите на света Марта“. Имам си достатъчно работа. Понякога ги срещам в катедралния съвет, но това е всичко.