— Разбира се! — възкликна Кейд. — Затова котката не е могла да изскочи през прозореца, бил й е твърде високо, а подът под прозореца е бил напоен и е горял.
— А другата стена? — Ранулф се опитваше да обясни видяното. — Обгоряла е силно, заради вятъра откъм прозореца, носел е пламъците нататък.
— Празни приказки! — възкликна монахът.
— Не, не — отвърна Корбет. — Разгледах пода в средата на стаята под тръстиките. Има само отъпкана земя, макар и в пръстта там да има мазни петна, на места е по-слабо обгоряла.
— Но — възрази монахът — отец Бенедикт е стигнал до вратата.
— Да — отвърна Корбет. — Звукът от подхвърленото олио и пращенето на пламъците са го събудили. Той взима наметалото си и ключа, който стои до леглото, хваща котката и се втурва към вратата.
— Ами пламъците на пода?
— Трябва да са били силни, но вероятно все още не са се разгорели съвсем. Отец Бенедикт трябва да е бил отчаян и смело да се е хвърлил през тях, преди да се разгорят напълно и да са подхванали гредите на покрива.
— Откъде знаеш, че ключът не е бил в ключалката? — попита Кейд.
— Иначе отец Бенедикт щеше да остане жив, а убиецът да изработи друг план — Корбет погледна към колана на меча на помощник-шерифа. — Вашата кама, мастър Кейд, е италианска направа, тънка и остра. Мога ли да я взема?
Кейд сви рамене и му я подаде.
— Така — рече Корбет. — Бихте ли излезли всички навън? Ранулф, дръж ръката си под дупката на ключалката.
Спътниците на Корбет, доста замаяни, напуснаха изгорялата постройка. Корбет придърпа плътно вратата, задържа я ловко с една ръка преди да плъзне италианската кама на Кейд в ключалката. В началото камата не помръдваше, затова Корбет внимателно започна да я натиска, докато не чу изненаданото възклицание на Ранулф. Писарят отвори вратата и върна камата.
— Е, Ранулф, какво държиш?
Слугата му показа тънко парченце обгоряло дърво, дълго и заоблено, сякаш издялано от майстор дърводелец.
— Разбирате ли — заключи Корбет, — станало е така, че убиецът е знаел къде отец Бенедикт държи ключа си. В нощта, в която е убил свещеника, той е поставил това парченце дърво в ключалката, тихо е заобиколил до прозореца, хвърлил е вътре гърнето и запален парцал и после се е измъкнал. Отец Бенедикт се е добрал до вратата, огънят го е обгръщал от всички страни, поставил е ключа в ключалката, но тя е била запълнена. Измъкнал е ключа, вероятно е опитал още веднъж, но е било твърде късно — Корбет впери поглед в монаха. — Убиецът не може да е бил преди това тук, защото отец Бенедикт не би могъл да заключи вратата след него, а и самият убиец надали би го сторил. Не, пазителю на светата утвар, отец Бенедикт е убит хладнокръвно. И аз смятам да открия от кого и защо!
Дочуха се стъпки и Корбет се обърна. Нисък, дебел монах, по чертите на чието посивяло лице се четяха тревога и съмнение, бързаше през дърветата към къщата на свещеника.
— Братко Уорфийлд! Братко Уорфийлд! — ломотеше неразбираемо той. — Какво става тук?
Спря се, главата му се въртеше като на врабче, имаше устни с провиснали краища и черни очички, които стрелкаха присъстващите.
— Кои са тези хора? Трябва ли ти помощ?
— Не, братко Ричард! — отговори Уорфийлд.
Дебелият монах мушна палци в украсеното с пискюли въже около кръста си.
— Ами! — възкликна, като оглеждаше помещението. — Според мен ти трябва!
— Махай се, нещастнико! — отвърна му Ранулф. — Това е сър Хю Корбет, пазителят на тайния печат, специалният пратеник на краля!
— Съжалявам, съжалявам — запелтечи дебелият монах, очите му умоляващо гледаха към Уорфийлд.
— Не се притеснявай, братко Ричард — пазителят на светата утвар силно го тупна по рамото. — Всичко тук е наред!
Уорфийлд се усмихна към Корбет.
— Брат Ричард е мой помощник и много ревностно изпълнява задълженията си.
— Чудесно — Корбет щракна с пръсти. — Тогава вие двамата можете да ми покажете входа към тайното подземие.
Преди да се обърне Корбет улови бързите, предупредителни погледи, които си размениха Уорфийлд и неговият дебел помощник.
Глава пета
Адам Уорфийлд ги поведе към църквата на абатството. Заредиха се каменни колони и коридори, в които цареше гробна тишина. В застоялия въздух Корбет долови мириса на тамян и гниещи цветя. През поставените високо на стените прозорци от цветно стъкло нахлуваха разноцветни лъчи, които падаха върху и без това шарените сенки. Вървяха през трансепта23, стъпките им кънтяха глухо и даже дишането им сякаш отекваше в простора под сводестия покрив. Най-после стигнаха до южния трансепт, който беше препречен от огромна дъбова врата, обкована с железни ленти и железни гвоздеи. Ръбът на вратата — там, където стигаше до горния праг, беше запечатан на няколко места с червен восък, върху който стоеше печатът на хазната. Вратата беше подсилена с три резета, всяко от които имаше по два катинара.