— Знам кои сте — очите на лейди Фицуорън блестяха презрително към монасите. — А ти — дългият й костелив пръст се насочи към Кейд — си помощник-шерифът, неспособен да залови убиеца, окървавил ръцете си с бедните, нещастни момичета.
Докато тя говореше, Корбет отправи поглед към дамата, която седеше начело на масата. „Трябва да съм много внимателен“, помисли си той. Тази де Лейси трябваше да е към седемдесетгодишна, вдовица на един от великите наставници на Едуард, а покойният съпруг на лейди Фицуорън беше един от най-добрите генерали на краля в Уелс. Корбет си пое дълбоко въздух и предупредително стрелна с очи Ранулф.
— Милейди — пристъпи той, — аз съм сър Хю Корбет, пазител на тайния печат и главен писар на Върховния съд.
Лейди Катрин веднага му протегна бялата си, фина ръка, за да я целуне, което той и стори, като реши да пренебрегне сподавения смях на Ранулф.
— Сам кралят ме изпрати тук, за да разследвам смъртта на лейди Съмървил и — Корбет се запъна — другите нещастия, за които ти спомена.
— Тогава ти, сър Хю, си добре дошъл — грубо отвърна тя, — но за какво са ти притрябвали монасите?
На Уорфийлд и брат Ричард не им беше необходимо второ подканване, за да се измъкнат от залата като подплашени зайци.
— Е? — лейди Катрин се обърна, усмивката й беше крива. — Трябват ни още столове.
Плесна с ръце и прислужващата жена, седнала в тъмна ниша с прозорец, скочи да изпълни нареждането й. Корбет едва остана сериозен, когато жената с мърморене и мрънкане повлече от стоящите до стената три стола с високи облегалки и ги остави до близкия край на овалната маса. Корбет нареди на Ранулф и Кейд да й помогнат. Лейди Катрин се оттегли отново на мястото си, докато тримата смутени мъже заемаха своите места.
— Май ще е най-добре — обяви старата де Лейси с неочаквано ясен глас, — ако разкажем на кралския пратеник — в думите й имаше сарказъм — нещичко за „Сестрите на света Марта“.
— Ние сме послушници — допълни тя сърдечно, — вдовици, които следват повелите на свети Павел и сме посветили себе си на милосърдни дела. Дали сме тържествен обет за подчинение пред епископа на Лондон, а работата ни е сред жените, скитащи из улиците на Лондон. Жените — проницателните й очи се сведоха към Корбет, — които трябва да продават телата си, за да задоволяват мъжете мръсните си, лъстиви желания.
Тя спря и се вгледа в Корбет, сякаш той лично носеше отговорност за всяка уличница в Лондон.
Корбет прехапа отвътре устни, за да не се разсмее. Ранулф сведе глава и получи ритник под масата.
— Ако се засмееш, Ранулф — изсъска с крайчеца на устата си Корбет, — ще ти извия врата със собствените си ръце!
— Какво беше това? Какво беше това? — де Лейси пак сложи шепата си на ухото.
— Нищо, милейди. Дощя ми се да се уверя, че слугата ми добре е настанил конете в конюшнята.
Възрастната дама почука по масата с дървено чукче.
— Когато говоря, ви се разрешава да слушате внимателно!
Корбет скри лицето си в ръце и здраво прехапал долната си устна, си припомняше истории за де Лейси: как тази жена често придружавала съпруга си на военните походи и беше способна да използва език, от който и закоравял търгаш би се изчервил. Погледът му се стрелна към останалите около масата. За голяма изненада, не и за лейди Катрин Фицуорън, останалите вече седяха, свели глави, раменете на някои се тресяха и Корбет осъзна, че не само той намира ситуацията за комична. Понеже лейди Имелда приключваше с язвителното си описание на предназначението на ордена, той остана неподвижен.
— В края на тази среща и то едва когато сме приключили — властно обяви лейди Имелда, — нашата помощник-игуменка, лейди Катрин, ще ви окаже по-нататъшно съдействие. Тя и нейната приятелка, лейди Мери Невил.
Де Лейси щракна с пръсти и посочи към една от жените на масата, които в този момент вдигнаха глави и открито впериха поглед в тях.
Корбет и Ранулф наблюдаваха дребничката с приятна външност и маслинова кожа лейди Мери. Ранулф погледна тъмносините й очи и преглътна, тъй като гърлото му пресъхна, а сърцето му заби бързо. Досега не беше виждал такава красота. Въпреки многото жени, които беше имал, той разбра, че както си седеше в тази странна зала на катедралния съвет, за пръв път в живота си се е влюбил лудо. Жената се усмихна нежно и отклони погледа си. Ранулф я поглъщаше жадно с очи и за него останалата част от срещата потъна в далечно жужене.