Корбет не откъсваше очи от жената. Не можеше да я разбере. Беше рязка и същевременно нежна; имаше идеали, но беше и трезвомислеща. Погледна встрани и му се дощя Ранулф да престане да зяпа лейди Мери, а и тя да спре да го гледа с тези кръгли, като на кошута очи, които разбунваха толкова спомени в неговата собствена душа.
— И вие не знаете нищо, така ли?
— Съвсем нищо.
— Наистина ли, лейди Мери?
Корбет се обърна, като пренебрегна раздразненото сумтене на лейди Фицуорън. Младата жена прочисти гърлото си.
— Лейди Катрин беше точна.
Гласът й беше мек, но Корбет долови гърления изговор, следа от акцент в мелодията на изказа. Много напомняше на шотландския и Корбет си припомни, че Невил беше могъщ род, който притежаваше обширни земи в Уестморленд и по протежението на Нордърн Марч.
— Не знаем друго, освен това, че някой с черна като нощ душа убива тези нещастници — измърмори тя. — В началото присъствах на погребенията им в Сейнт Лоурънс Джуъри, на първите три или четири, но после спрях. Нали разбираш, сър Хю? Завършекът на един живот заслужава повече от мръсно платно, в което да те увият и да те метнат като вързоп в дупка в земята.
Корбет си спомни видяното в църквата по-рано този ден и кимна.
— Тогава да обсъдим друго — Корбет млъкна, защото големите камбани на абатството зазвъняха за следобедната литургия и той се зачуди дали монасите ще си направят усилието да изпълнят духовните си задължения.
— Какво друго имаме да обсъждаме? — тросна се лейди Катрин.
— Смъртта на лейди Съмървил. Една от вашите сестри, която е била убита в понеделник, единайсети май, докато е преминавала през Смитфийлд.
— За това мога да ти помогна — обади се лейди Мери. Приведе се с ръце в скута. — В деня на смъртта й имахме събрание тук, приключихме късно следобед. Тогава двете с лейди Съмървил си тръгнахме от Уестминстър. Решихме да вървим пеша, заради хубавото време. Отминахме Холборн и посетихме пациенти в болницата на „Сейнт Бартолъмю“. Лейди Съмървил си е тръгнала от болницата, но така и не се е прибрала вкъщи, мъртвото й тяло било открито в ранните часове на следващата сутрин.
— Таеше ли някой неприязън към нея?
— Не, тя беше тиха, неприветлива и саможива. Доста тъга се бе насъбрала в живота й.
— Каква именно?
— Съпругът й починал преди години на бойното поле в Шотландия. Мисля, че единственият им син беше разочарование за нея — лейди Мери изглеждаше разстроена. — Сър Гилбърт Съмървил се интересува повече от удоволствията в живота, непрекъснато напомняше на майка си, че като военачалник на краля баща му нищо не е спечелил през живота си, като се изключи една стрела във врата.
Корбет седеше и разглеждаше стената зад нея. Твърде много играчи има, помисли си. Всеки можеше да е убиецът.
— Преди да умре — попита той — лейди Съмървил казвала ли е нещо, което да е странно или неудобно за някого?
— Не — отвърна хапливо Фицуорън.
— О, хайде стига! — гласът на Корбет стана рязък. — Чух, че непрекъснато е повтаряла думите „Cucullus non facit monachum“: расото не прави монаха, така ли е?
— О, да — лейди Мери сложи пръсти на устните си. — Непрекъснато го повтаряше. Всъщност повтори го и на мен в деня на смъртта си.
— При какви обстоятелства?
— Бяхме тук и наблюдавахме как монасите излизат един по един от църквата на абатството. Казах нещо за това колко си приличат и колко е трудно да ги различиш един от друг с техните качулки. Тя само повтори тия думи. Попитах я, какво иска да каже, но тя се засмя и тръгна нанякъде.
— Това ли е всичко? Друго нямаше ли?
— Да. Имаше — Фицуорън плесна лице с ръцете си. — Седмицата преди смъртта си тя ме попита дали има смисъл от работата ни. Зададох й въпроса защо ме пита, а тя ми отвърна: каква полза има в този толкова грешен свят? Петъка преди смъртта си, ти трябва да си спомняш, лейди Мери, тя дойде доста късно, изглеждаше много притеснена и развълнувана. Каза, че е ходила да види отец Бенедикт.
— Обясни ли защо?
Корбет се обърна, когато лейди Мери развълнувано плесна с ръце.
— О, спомних си нещо! — каза тя, очите й възторжено блестяха.
Корбет си даде сметка, как става наистина красива, щом изоставеше изражението на унила благочестивост.
— Тъкмо преди да стигнем до „Сейнт Бартолъмю“ тя промърмори нещо за напускане на ордена. Възразих, но тя твърдеше, че в абатството се крие зло.