— И какво?
— Наистина ме плаши казаното от брат Томас. Всеки може да е убиецът. Ако с теб не бяхме заедно в Уинчестър, като всеки друг човек в града, щяхме да сме сред заподозрените, включително и нашият приятел Александър Кейд.
Лицето на Корбет застина.
— Какво имаш предвид, Ранулф?
— Ами Кейд е добър служител на закона. Никога не взема рушвети. Почтен е и безмилостен. Защо тогава беше толкова мълчалив в абатството? А и забелязах, че в Сейнт Лоурънс Джуъри той набързо излезе от моргата, държа се настрана. Може и да греша, господарю, но все пак съм съгласен с теб, той крие нещо.
— Предполагам, че всички крием нещо — отвърна Корбет. — Чу брат Томас. Имаме си работа с човек, който води двойствен живот: през деня е праведник, а нощем пълзи из улиците като безмилостен убиец. Е, Ранулф, притисни нос и стегни стомаха си. Време е да посетим бесилката.
Излязоха от приората и пресякоха вече безлюдната земя на пазара в Смитфийлд. Само неколцина бяха още там: търговец на коне, отчаяно мъчещ се да продаде две стари кранти, които, както беше видно, едва стояха прави от изтощение; дребен търговец с почти пълната си с ябълки ръчна количка; две момчета, които ритаха надут свински мехур, и един пияница, който се подпираше на един от брястовете и пееше мръсна песен. Мракът вече се сгъстяваше. Отминаха мястото, на което изгаряха престъпниците, и изкачиха полегатия хълм, където се издигаше разклонената на три бесилка. Нощният бриз разнесе сладникавия мирис на разложение. Корбет и Ранулф веднага повдигнаха краищата на плащовете си, за да покрият лицата си, понеже и на оскъдната светлина можеха да видят, че на бесилката все още има увиснали по въжетата тела. Корбет каза на Ранулф да остане и отиде да разгледа. Не поглеждаше към клюмналите глави, опитваше се да не гледа подутите стомаси, увисналите голи нозе, които сякаш продължаваха да се опитват да стигнат земята. Огледа около бесилката: нищо. После обаче дочу потрепването на дървени летви, така че спря и зачака. Странно наглед създание бавно се придвижваше по отъпканата пътека към бесилката. Във все по-плътния мрак изглеждаше като някое джудже, увито в парцали. Щом видя Ранулф, то спря, ръката му се протегна и захленчи за милостиня. После съзря Корбет, който се беше устремил към него по пътеката. Мъжът прибра ръката си и се обърна пъргаво като заек, въпреки дървените летви, привързани към отрязаните му крака.
— Спри! — извика Корбет.
Ранулф улови мъжа за раменете. Просякът заскимтя, на изкривеното му лице се изписа жалостива молба.
— Имайте милост, пуснете ме! — извика той. — Аз съм един беден просяк.
Корбет се приближи и приклекна пред него. Взря се в почти лудия поглед на светлите очи, забеляза небръснатите му страни и челюст, провисналите от двете страни на устата му стръкове салвия.
— Всяка нощ идваш тук, нали?
Мъжът продължаваше опитите да се освободи от ръката на Ранулф.
— Не искаме да ти причиним зло — добави Корбет успокоително. — Напротив.
Протегна ръката си и двете сребърни монети и няколкото пенита привлякоха погледа на просяка. Мъжът си отдъхна и се ухили.
— Мислите ми доброто — каза той. — Идвате да помогнете на стария Рагуорт.
Седна с клатушкане на дървените си дъсчици и Корбет се почувства неловко, изглеждаше сякаш говори с някой, който е полузакопан в тъмната земя.
— Не ми мислите злото — повтори той и Корбет видя мръсната ръка на мъжа да се протяга към монетите.
— Твои са — прошепна Корбет, — ако ни кажеш какво си видял.
— Имам видения — отвърна просякът, вече по-спокоен, намествайки се, понеже Ранулф беше отпуснал хватката. — Виждам как дяволът се разхожда. Затова се крия при мъртвите. Те ме защитават. Понякога им говоря. Казвам им какво знам, какво виждам, а понякога те ми говорят. Казват колко съжаляват — мъжът се ухили лукаво. — Никога не съм самотен. Даже през зимата.
Посочи към светлините на „Сейнт Бартолъмю“.
— Покаже ли се слънцето, показвам се и аз. Спя в мазето, но там виденията не ме спохождат.
— И какво видя? — настоя Корбет. — В нощта, в която умря старата дама?
Мъжът стисна очи.
— Забравил съм сега.
Монетите смениха притежателя си.
— Вече си спомням! — Корбет насмалко не оглуша, така силно се провикна просякът.
— Тихо! — изшътка Корбет и вдигна пръст към устните си. — Само трябва да ми кажеш и останалите пари също ще са твои.
Рагуорт изви глава и кимна към бесилката.
— Седя си тук и си говоря с приятели.
Корбет внезапно си даде сметка, че той говори за увисналите на бесилката хора.