— С други думи — прекъсна ги Малтоут като момче, което решава задача от училище — колкото по-малко думи, толкова по-добре!
— Точно така!
— Какво още? — попита сърдито Ранулф и погледна Малтоут.
— По-важното… — Корбет погледна към другия край на кръчмата, където някаква повлекана почистваше маса. — Момиче, ела тук!
Прислужницата забърза към тях. Корбет пусна пени в джоба на мръсната й престилка.
— Кажи ми, момиче, познаваш ли Ричард Падликот?
— Не, сър, кой е той?
— Няма значение — отвърна Корбет. — Само се чудех. Виждаш ли — промърмори Корбет, щом момичето се отдалечи, — когато я попитах за Падликот, тя веднага отвърна на въпроса ми с въпрос. Добрият ни пазител на светата утвар не попита нито за проститутките, нито за имената им, за това какво може да става в имението и, най-важното, защо ми трябва да го питам за някакъв непознат на име Ричард Падликот.
Корбет допи халбата си, взе плаща си и се изправи.
— Поне имаме някакъв напредък — измърмори той. — Но само Бог знае докъде ще ни отведе този напредък.
Корбет, Ранулф и Малтоут наеха лодка от Куиншийт и се отправиха нагоре по реката, слязоха при Митницата близо до Ул кей. Тръгнаха по брега на реката, подминаха потъналия в мрак внушителен силует на Тауър, излязоха на открито поле и поеха, водени от светлините й, към болницата на „Сейнт Катрин“. Ранулф потъна в намусено мълчание, понеже обичаше да хваща господаря си в грешка, а откритото перчене на Малтоут не го караше да се чувства по-добре. Пазачът на вратата на „Сейнт Катрин“ ги пусна и поведе към малка църква, построена до самата главна постройка на лечебницата.
— Сестрите се срещат винаги тук — осведоми ги той. — Струва ми се, че вече са дошли.
Корбет отвори широко вратата и влезе в покритото преддверие. Църквата беше доста скромна: дълъг, тесен неф и над него гредите на високия сводест покрив, преграда за олтара в далечния ъгъл и дебели кръгли колони от двете страни на нефа. Повечето от сестрите вече бяха дошли. В началото никой не обърна никакво внимание на Корбет и неговите спътници, сестрите се суетяха насам-натам, палеха кандила, събираха една към друга надве-натри сковани маси. Отгоре им поставяха купчинки чисти дрехи и разрязваха продълговати хлябове, изваждаха купички със сол, чинии със сушено месо и купи с ябълки и круши, нарязани и поръсени със захар. Лейди Фицуорън влезе през странична врата, усмихна им се и им помаха. Зад нея лейди Мери хитро гледаше към Ранулф.
— Дойде да погледаш ли, сър Хю?
— Да, мадам. Но и да ти задам някои въпроси.
Усмивката на Фицуорън се стопи.
— Когато съм готова! Когато съм готова! — отвърна му троснато. — Още не е изваден кърчага с вино. Мисля, че времето ще се промени и май ще имаме доста работа тази нощ.
Корбет и спътниците му трябваше да седнат на пейка и да чакат, докато Фицуорън и лейди Мери се присъединят към тях.
— Е, сър Хю, какви въпроси имаш още?
Корбет долови раздразнението в гласа й.
— Първо, лейди Мери, ти ли беше с лейди Съмървил онази нощ, в която тя умря?
Жената кимна.
— Кога си тръгна от „Сейнт Бартолъмю“?
— Около четвърт час след лейди Съмървил.
— И не видя нищо необичайно?
— Съвсем нищо. Беше тъмно като в рог. Наех едно момче да носи факла и се запътих към къщи във Фарингдън.
— Лейди Фицуорън, познаваше ли някои от убитите момичета?
— Някои, но както знаеш, жертвите до една са били най-обикновени куртизанки. Стремим се да се срещнем с онези, чието положение е най-жалко.
— Познаваше ли Агнес, убитото в църква близо до Грейфрайърс момиче?
— Познавах я, странно е, че споменаваш името й. След смъртта й получих неясна бележка от някой, който е знаел, че тя иска да разговаря с мен.
— Кой ти даде бележката?
Лейди Фицуорън поклати глава.
— С толкова много момичета се срещам, беше някое от тях.
— Следователно с Агнес не сте се срещнали?
— Разбира се, че не!
— Има ли и друго, лейди Катрин?
— Какво друго да има?
— Срещате се в катедралния съвет на Уестминстър. Забелязали ли сте нещо необичайно в абатството или двореца?
— Напълно запуснати са — намеси се лейди Мери. — Старият абат е болен, нямат си приор, кралят наистина трябва да се прибере в Уестминстър.
Лейди Фицуорън отправи поглед към своята придружителка, после отново се обърна към Корбет.
— Сър Хю, мисля, че има нещо, което трябва да знаеш — жената заговори с приглушен глас, заради лейди де Лейси, която се втурна в църквата като мартенски порив на вятъра.
— Преди около година — продължи тя почти шепнешком — малко след като започнаха тези ужасни убийства, лейди Мери, която седи тук, дочула слухове — доста разпространени сред скитниците и куртизанките приказки, за това как някои момичета са докарвани в абатството и по-често в двореца, за веселби и гуляи, които траели по цели нощи.