— Ами — отвърна тя и се обърна гърбом, — ако свинете летяха, клоните на дърветата щяха да са пълни с прасета.
Корбет я проследи с поглед как се отдалечава и заговори кротко на една от старите уличници.
— Прекрасна е — измърмори Ранулф.
— Такива са повечето светци, Ранулф. Ела, да си тръгваме.
По-късно през нощта Корбет лежеше до спящата Мейв в леглото им с балдахин и се взираше в тъмния заслон от плат над тях. Опитваше се да разреши проблемите, които непрекъснато се явяваха в умореното му съзнание, но въпреки подозренията, нямаше нито едно солидно заключение, нищо, за което наистина да се залови. Припомняше си видяното в „Сейнт Катрин“, двете стари проститутки, благородната загриженост на лейди де Лейси и неговите думи, че мъжът и жената трябва да са най-близки приятели. Погледна към Мейв, която спеше до него. Вярно ли беше това, замисли се той. Странно, той продължаваше да си спомня за Мери, първата му жена и спомените бяха станали по-отчетливи след като срещна лейди Невил. Корбет затвори очи, не можеше да продължава така, трябваше да загърби миналото. Прехапа устни и се замисли какво ще прави след като приключи с тази задача. Беше видял мръсотията и нищетата на проститутките. Вероятно можеше да стори нещо повече от това презрително да мине на отсрещната страна на улицата. Във Франция поне се мъчеха да контролират положението, имаха си специално назначен Крал на нощта, който да налага някакъв ред и да осигурява макар и слаба защита на дамите на нощта. Във Флоренция бяха взети много по-строги мерки, бордеите се контролираха от градските власти, които бяха чиновници, специално назначени в онова, което наричаха „нощна служба“. Църквата не можеше ли да направи нещо повече от едното осъждане? Болници, подслони? Трябваше да посъветва краля да стори нещо, но какво? Корбет в просъница обмисляше възможностите.
В момента, в който господарят им потъваше в сън, Малтоут и Ранулф, с обвити в парцали ботуши, се прокрадваха надолу по стълбите, отключиха страничната врата и се измъкнаха на тъмната улица. Ранулф нареди на Малтоут да запази мърморенето и ругатните за себе си. Заситниха по Бред Стрийт към мястото, където в една цепнатина Ранулф беше скрил букет рози, отмъкнати по-рано от градината на някакъв търговец в Уест Чийп. Цветята бяха непокътнати и той въздъхна облекчено, продължиха нагоре по тесните улички, покрай помийните вади към старата градска стена, подминаха тъмницата Флийт и поеха по Шу Лейн, където живееше лейди Мери Невил. Ранулф забрани на Малтоут дори да шепне, държеше под око стражата, а в ръката си беше стиснал кинжала си заради разбойниците, крадците и яките просяци, които нощем дебнеха за плячка.
Ранулф спря отвън пред тъмната къща и като прибягна до старите си умения на обирджия, внимателно се покачи по покритата с летви и бяла мазилка стена и по ръба на подпорните черни греди. С шепот и мърморене каза на Малтоут да се изкачи до перваза на по-ниския прозорец и да остави розите, които младият пратеник отчаяно стискаше. Като използваше множеството издатини и процепи в мазилката около перваза на прозореца, за който предполагаше, че е на лейди Мери, Ранулф не се спря, докато цялото пространство не беше обкичено от рози. Някои щяха да паднат, но той беше взел достатъчно, за да заинтригува и заплени единствената любов в своя живот. Накрая скочи на земята, засмя се леко и, повлякъл Малтоут със себе си, забърза към Бред Стрийт.
В другата част на града Хоиуза, млада куртизанка, дошла наскоро в Лондон от Уорчестър, пристъпваше леко по Монкуел Стрийт близо до Крипългейт. През нощта беше доставяла наслада на един възрастен търговец в стаята зад магазина му, жена му и цялото семейство бяха заминали да се поклонят на свети Томас от Кентърбъри. Хоуиза повдигна ръба на тъмноморавата си пола, като старателно избягваше купчините с отпадъци, подскачаше и възкликваше страхливо заради плъховете, които се шмугваха обратно в дупките си. Най-после стигна къщата, построена до старата, рушаща се градска стена и стаичката, който търговецът на вълна й беше купил. Хоуиза беше уморена и много доволна, че се прибира вкъщи, в стаята, която беше наредила и обзавела удобно за себе си. Постави ключа в ключалката, завъртя го, а после замръзна заради шума, дошъл отзад. Друг плъх ли беше? Или беше човек? Спря, със сигурност беше дочула стъпки зад гърба си нагоре по улицата. Подаде се навън от портика и погледна зад себе си към тъмните стъпала. Нищо. Върна се и затърси опипом ключалката и тогава се стресна, усетила лек допир по рамото си.
— Хоуиза — чу шепот, — чаках те!
Хоуиза се усмихна, изправи глава тъкмо в мига, в който ножът на убиеца се плъзна към шията й и остави върху нея дълъг, кървав прорез.