— Уолъс — продължи Корбет — използва блатата, тресавищата, мъглите и горите на Шотландия, за да планира и организира своите набези, нападения и внезапните си кървави засади. Не се знае къде е; появява се, където най-малко го очакват. — Лицето на Корбет стана мрачно. — С две думи, твое величество, Уолъс кара сина ти, принца на Уелс и главнокомандващ твоите войски, да играе по неговата свирка.
Кралят разтегна устни в неискрена усмивка.
— И каква е останалата част от проблема, мастър Корбет, с две думи?
Писарят хвърли поглед настрани към дьо Варен, но не намери подкрепа. Лордът седеше като издялан от камък и Корбет се почуди, не за пръв път, дали Джон дьо Варен, граф Съри, е наред с главата.
— Втората част от проблема е — продължи Корбет — Филип Френски, който трупа войски по северната си граница и до една година ще предприеме нападение срещу Фландрия. От една страна, ако Бог пожелае, той ще бъде отблъснат, но ако победи, ще разшири владенията си, ще унищожи наш съюзник, ще се намеси в търговията ни с вълна и постоянно ще пречи на корабоплаването ни.
Едуард се изправи и бавно запляска с ръце.
— А каква е третата част от проблема?
— Каза, че си получил писмо от кмета на Лондон, но все още, твое величество, не си разкрил неговото съдържание.
Кралят седна на стола, порови от вътрешната страна на кожения си елек и измъкна бял свитък пергамент. Разви го, а изразът му стана сериозен.
— Да, да — каза той. — Писмо от кмета и от градския съвет на Лондон, търсят помощта ни. Има някакъв проклет главорез, някакъв убиец, който реже гърлата на уличниците, проститутките и куртизанките из целия град.
Корбет избухна в смях.
— Че откога градските първенци ги е грижа за смъртта на няколко бедни уличници? Поразходи се из лондонските улици посред зима, твое величество, и ще се натъкнеш на трупове на дрипави уличници, на вкочанени от студа тела из рововете и на умрели от глад пред вратите на църквите.
— Това е друго — проговори дьо Варен, бавно обръщайки глава, сякаш чак сега забелязва Корбет.
— Защо да е различно, милорд?
— Не става дума за обикновени нощни скитници, а за истински куртизанки.
Корбет се усмихваше.
— Забавно ли ти е, писарю?
— В никакъв случай! Има още нещо, нали?
Едуард си играеше с малкия пергаментов свитък.
— Да — отвърна той уморено, — има още нещо. Първо, тези куртизанки крият доста тайни. Дали са на шерифите и на важните хора в града да се разбере, че ако не се вземат мерки, нашите нощни жрици ще започнат да разправят наляво и надясно каквото знаят.
Корбет вече открито се смееше.
— Давам и последното си пени, да съм там, когато се случи. Мръсните ризи на всичките ни достопочтени граждани, изкарани на показ.
Едуард се усмихна при тази мисъл.
— И аз щях да сторя същото, ако същите граждани не вдигаха данъците заради мен. Лондон отпуска безлихвени заеми — думите му преминаха в ръмжене. — Сега вече разбираш проблема, нали, Корбет? Нужни са ми средства, за да удържа Филип извън границите на Фландрия и да прогоня Уолъс от Шотландия, иначе войските ми ще се стопят като сняг.
Кралят се обърна, като кашляше и храчеше.
— И пукната пара не давам за уличниците, нито за гражданите. Искам златото им, а също и отмъщение.
— Твое величество? — озадачен рече Корбет.
Едуард навъсено се взираше в хрътката, готова да вдигне крак срещу един от стенните гоблени. С отсъстващ вид, кралят събу ботуша си и го метна по кучето, което изскимтя и хукна да бяга.
— Умрели са няколко уличници — отвърна Едуард. — Но има два случая, които няма да оставя така — той пое дълбоко въздух. — В града съществува сестринство на знатни вдовици. Наричат се сестри на света Марта и са посветени на милосърдието. Светски орден. И по-точно: на физическото и духовно спасение на младите момичета от улицата. И така, сестрите имат личната ми протекция. Събират се в катедралния съвет в Уестминстърското абатство, където се молят, общуват и подготвят работата си. Сестринството върши добра работа, оглавява се от лейди Имелда де Лейси, чийто съпруг беше с мен на кръстоносен поход. Срещал ли си го, Корбет?
Писарят поклати глава, но продължи внимателно да наблюдава краля. Странен човек беше Едуард. Ругаеше, беше жесток, вероломен, коварен, алчен и отмъстителен, но държеше на думата си. Приятелството за него беше свещено и ненарушимо. Кралят особено почиташе другарите си от младини — рицарите, които го бяха придружавали и воювали заедно с него из земите отвъд морето, както и покойната, но все така скъпа на сърцето му кралица Елинор. Щом някой от тези негови другари беше наранен или техните интереси — нарушени, кралят се намесваше с цялата власт и бързина, на които беше способен. Корбет усети боязън в себе си. Беше обещал на съпругата си Мейв да се върне в Лондон и заедно с нея и тримесечната им дъщеря Елинор да идат на гости на семейството й в Уелс. При мисълта какво може да поиска кралят, сърцето на Корбет се сви от страх.