— Сър Хю, казвам се Питър Лимър, носител на жезъла.
Махна към баржите, пълни със стрелци с кожени шлемове, над които носеха шлемове от метал. Всеки от тях беше въоръжен с меч, кама и тежък арбалет.
— Добре! — полугласно каза Корбет. — Отиваме в Уестминстър и ще правите точно това, което ви кажа.
Тромавият офицер с късо подстригана коса кимна. Качиха се в баржите. Заповедите за тръгване бяха дадени и баржите бяха насочени към средата на реката.
Глава десета
Пътуването им мина спокойно, сред плясъците от греблата, проскърцването на кожата и дрънченето на ризниците. Над реката все още се стелеше гъста мъгла и Корбет се почувства откъснат от напрегнатия живот в града. От време на време подминаваха по някоя лодка или кораб. Тишината се нарушаваше само от виковете на Лимър, който нареждаше да гребат към средата на сводовете на Лондонския мост, където беше по-широко за преминаване. Тук водата се пенеше около съоръженията, изградени с цел да предпазват речните съдове от масивните каменни колони на моста. Греблата потънаха във водата, баржите се стрелнаха под моста и навлязоха в по-спокойни води. Мъглата не се беше вдигнала, когато обърнаха към Уестминстър. Гребците трескаво загребаха към брега, когато венецианска галера с позлатен нос внезапно изникна от мъглата и почти връхлетя върху баржите. Други събития по време на пътуването нямаше. Гребците се придържаха близо до северния бряг, мъглата започна да се вдига и те съгледаха кулите на Уестминстър.
Дебаркираха пред главния вход, гръмко прозвучаха заповеди и в две колони стрелците тръгнаха в марш след Корбет и неговите спътници. Профучаха през градините и слисаха стария, още не съвсем буден прислужник, прекосиха пространството около двореца и влязоха в земите на абатството. Страничната врата на абатството беше отворена. Корбет остави военния ескорт отвън и влезе в безлюдния неф. Беше студено и тъмно.
— Донесете пейки! — нареди на Лимър и му посочи пътеката между редовете към южния трансепт. — Искам да поставите една пейка до стената и срещу нея стол. После искам да ми доведете Уилям ъф Сенч, който вероятно ще е пиян.
Корбет долови мириса на тамян.
— След това идете в трапезарията на абатството, арестувайте и доведете тук, без значение какво ще ви кажат, Адам Уорфийлд, пазител на светата утвар и брат Ричард. Искам да има пазач отвън, а всички изходи от абатството и двореца да са затворени. Никой да не излиза или влиза без мое позволение.
— С Уилям ъф Сенч ще се справим лесно — отвърна му офицерът, — но монасите могат да ни обвинят в светотатство; злоупотреба с църковното имущество и оскверняване на църковните им наредби.
Войникът горчиво се усмихна.
— Не искам някой свещеник да се разкрещи, че отново подлагат на изтезания мъченика Томас Бекет, нито пък хората ми да бъдат прокълнати, а и отлъчени от църквата.
— Няма да се случи — отвърна Корбет. — Това не е сблъсък между Църквата и краля, а между служители на закона и доказани престъпници.
— Те са монаси.
— И все пак са престъпници, а аз ще го докажа, мастър Лимър. Уверявам те, когато приключим с тази задача и кралят научи за твоето участие в нея, ще получиш похвала и ще бъдеш възнаграден. Колкото до светата майка Църквата, тя може единствено да бъде щастлива, че законът ще възтържествува.
Офицерът се засмя и се отдалечи забързано като крещеше заповеди на своите хора.
— Ами ние, господарю!
— Ранулф, двамата с Малтоут ще останете тук, близо до страничната врата. Ще се доближите само ако някой от разпитваните от мен използва насилие или заплаши да използва такова, макар да не вярвам, че ще го направят.
Корбет тръгна по пътеката между редовете към южния трансепт, където стрелците вече бяха наредили пейката и стола, домъкнат от страничния олтар на Дева Мария. Писарят седна и прошепна тихо една молитва дано се окаже прав. Пред войника беше говорил смело, но Корбет беше напрегнат и се чувстваше неловко. Ако предположенията и теорията му се окажеха погрешни, щеше да му се наложи дълго да дава обяснения на епископите и на краля.
Корбет чу викове и неясни клетви, които дойдоха отвън. Вратата се отвори с трясък и влезе водената от Лимър група стрелци, а с тях и три борещи се фигури, пазени строго с оръжие. Корбет се изправи. Адам Уорфийлд изглеждаше сякаш всеки миг ще се строполи мъртъв. Върху бледото му лице, скулите пламтяха от гнева, очите му блестяха диво, а в ъглите на устата му Корбет видя следи от пяна.
— Ще отговаряш за това, писарю! — извика монахът. — Ще гледам как те отлъчват от нашия орден! От църковните власти на Англия, от самия папа!