— Сър Хю — каза той, — разпитът започна. — Поклати глава. — Досега обаче не сме научили кой знае колко.
С жест поведе Корбет надолу по стръмни стъпала, които свършваха до една от стените на Бялата кула и влязоха в една от отбранителните кули. Корбет потръпна: мястото беше с нисък свод, студено, влажно и въпреки че влизаше дневна светлина, бяха запалени факли, които пращяха и поразпръскваха мрака. Усети мириса на влажната земя под нозете си, който се смесваше с миризмата на пушек, горящи дърва, пот и страх. В стаята нямаше други мебели освен грамадни железни мангали, скупчени в единия ъгъл. По стените имаше окачени вериги и белезници, но погледът на писаря бе привлечен от малка ниша и ужасната група там. Корбет се приближи и видя палачите: голи до кръста мъже с парчета плат завързани на челата им, за да не позволяват на потта да се стича в очите им. Бяха приведени над мангалите в поза, която издаваше ревностно старание, а телата им блестяха като намазани с олио. Поставяха и изваждаха от мангалите железни пръти с дръжки, обвити в парцали, за да предпазват ръцете си. Един от палачите повдигна пръта, подухна на нажежения връх и се насочи към тъмната ниша. Мъжът каза нещо полугласно и Корбет чу писък. Той се приближи и видя Адам Уорфийлд, брат Ричард и иконома Уилям само по бричове, вдигнатите им ръце бяха приковани с белезници към стената. Палачът отново зашептя, изсумтя и допря желязото до плътта, която се загърчи ужасно, веригите задрънчаха по стената. Донесоха още нажежено желязо, последваха още прошепнати думи от писаря, който седеше на столче и записваше дословно всичко казано. Проклятие, писък, вик — така продължаваше разпитът. Корбет се извърна.
— Сложете край на това, Лимър! — просъска той. — Веднага сложете край! И кажете на писаря да се присъедини към нас отвън.
Корбет излезе на чист въздух.
— Иисусе! — произнесе хрипливо. — Избави ме от тези ужаси!
С пресъхнало гърло седна на един от дървените трупи, щеше му се да не беше пил вино. Наложи си да се успокои като поседи на зелената трева под чистото синьо небе и да забрави ужасите, на които стана свидетел. Лимър и писарят дойдоха при него. Писарят беше плешив, топчест и червендалест мъж, който май обичаше истински работата си и гледаше на жестокостите, които трябва да наблюдава лично като на отвратителна житейска необходимост.
— Признаха ли затворниците? — попита Корбет.
Лимър повдигна рамене.
— И да, и не — беше плахият отговор на писаря.
— Какво искате да кажете?
— Трябва да направим равносметка, сър Хю. Брат Ричард може да бъде обвинен само в пиене на вино и в престъпване на някои монашески обети. Беше сплашен, но не и изтезаван. Настоятелно препоръчвам да бъде освободен.
Корбет втренчи поглед в наситено сините очи на писаря и кимна.
— Съгласен съм. Задръжте го обаче до вечерта, после го предайте на епископа на Лондон. Има ли друго?
— Икономът, Уилям ъф Сенч, е виновен за големи престъпления срещу краля.
— Нищо друго?
— Търпение, сър Хю. Призна също, че познава добре известния престъпник Ричард Падликот. Също така мастър Уилям има известни познания за крадците, тъй като неговият брат е пазач на тъмницата в Нюгейт. Уилям се сближил с Падликот и заедно са планирали да се обогатят за сметка на всички ни.
Пазачът облиза устни.
— Преди да ме попиташ, сър Хю, според признанията на Уилям, не разполагаме с точно описание на злодея Ричард Падликот, с изключение на приказки за черни коса и брада, и как непрекъснато е бил с качулка.
Мъжът повдигна рамене.
— Както и да е. Ако щете вярвайте, според признанията, икономът и мошеникът обикаляли из двора на абатството. Видели как слугите, които прислужвали на монасите по време на хранене, внасят и изнасят сребърни съдове от манастирската трапезария и алчността им се събудила — писарят се изсмя тихо. — Споходени били от щастливата идея, че среброто може да стане тяхно. Една нощ подпрели стълба на стената на трапезарията и си осигурили богата плячка от съдини, които отнесли и продали.
— И никой не открил липсата им?
— Ами — писарят се усмихна мрачно — няма нищо необичайно. Болен стар абат, липсва приор.
Хвърли поглед към Корбет.
— Да, сър Хю, и на мен ми мина през ума същата мисъл. Наистина се чудя, дали на добрия приор не са помогнали да премине в страната на сенките. Както и да е, стигаме до Адам Уорфийлд. Забелязал е изчезването на среброто. Научил също и за гуляите, давани от Уилям в двореца, помолил да го включат в тези нечестиви събития или щял да иде право при краля. Мастър Уилям и Падликот се съгласили. Уорфийлд получил една трета от парите, които спечелили от продажбата на среброто и златото от абатството. Тогава ги завладяла блестящата идея да оберат кралската хазна — писарят намести снопа пергаменти в ръката си — Обмислили добре плана си. Преди шестнайсет месеца Адам Уорфийлд обявил, че гробището не е в границите на абатството. Засели в изобилие семе от коноп, който расте бързо и Падликот се заел с прокопаването на тунела. Преди десетина дни успял да се промъкне в хазната, не търсел сребърни и златни съдове, добрият ни пазител на светата утвар ги продал.