Писарят се усмихна.
— Подозирам, мастър Корбет, че в града ни има златари, които са съвсем наясно, че среброто и златото, което са придобили, е крадена собственост.
Млъкна и Корбет подсвирна невярващо през зъби.
— А кога Падликот е копаел в тунела?
— По думите на Уорфийлд, нощем, но тъй като гробището е било безлюдно, понякога и през деня.
Корбет закри ръка с уста.
— Мили Боже! — възкликна той.
— Сър Хю — попита Лимър, — какво има?
Корбет само поклати глава. Не му се щеше да си признае, че вероятно е видял Падликот, защото си спомни работещия гърбом към тях стар градинар, с лице закрито от качулката, при първото си посещение в абатството. Какъв ти градинар, помисли си горчиво Корбет, ами мастър Падликот в едно от хитроумните си предрешавания.
— Какво още? — остро запита той. — Имат ли какво да ни кажат за Падликот?
— Не, мошеникът е бил господар на мрака. Винаги той се е свързвал с тях и никога не им е казвал къде е отседнал. Бил е там или много късно, или много рано и е изчезвал без думица към когото и да било. Понякога е идвал редовно, друг път е отсъствал със седмици.
— Ами откраднатото злато и сребро?
— Получавали са дела си, но естествено лъвският пай е бил на Падликот.
— А убийствата?
— А! — писарят поклати глава. — Отричат да са участвали в убийство, било то на лейди Съмървил, отец Бенедикт или проститутките от града.
Писарят измъкна паче перо иззад ухото си и потупа пергамента.
— При все това — додаде обнадеждено той, — Уорфийлд е убиец. Вече е толкова Божи човек, сър Хю, колкото и плъховете в кралските подземия. Присъствал съм на много разпити.
Корбет се вгледа в неумолимите очи и напълно му повярва.
— Присъствал съм на много разпити — писарят продължи упорито, — Уорфийлд е убиец. Извършил е убийство. Убеден съм, че има пръст в смъртта на приора. Знаете как става, нали, сър Хю? Който веднъж е убил, ще убие и втори път.
Писарят нави пергамента.
— Нищо повече — заключи той упорито — не мога да ти кажа.
Усмивката му беше мрачна.
— Разбира се, все още не сме приключили с брат Адам.
Корбет му благодари и дребничкият човек се заклатушка обратно към своите задължения.
— Какво още можем да направим? — попита Лимър.
— Вече казах да предадете брат Ричард в ръцете на църквата. Разпитвайте Уорфийлд. Искам и известие от шерифите и водачите на гилдиите. Нека, в името на краля, щателно се претърси целия град. Да търсят за сребърни и златни съдове, които носят кралските отличителни знаци и да докладват за появата на наскоро сечени монети. Нека шерифите ми донесат събраните сведения в къщата ми на Бред Стрийт. Ясно ли е?
Корбет изчака войникът да повтори дословно нарежданията, сбогува се с него и напусна Тауър.
Когато стигна до Бред Стрийт, Ранулф беше приключил със своята поръчка. Мейв не беше вкъщи, а заедно с дъщеричката им и дойката Ана бяха отишли до една от сергиите в Корнхил. Затова потиснатият и уморен Корбет се качи на горния етаж в спалнята си. Изрита ботушите си и легна на копринената покривка в червено и бяло. Ту потъваше в съня, ту се пробуждаше, а съзнанието му беше измъчвано от страшни кошмари, изпълнени с изтезания, вървящи трупове на млади момичета с прерязани от ухо до ухо шии, изпълнения с ненавист поглед на Адам Уорфийлд и гръмовния гняв на неговия царствен господар. Корбет се пробуди и впери поглед в украсата на стената, изобразяваща танца на Саломе пред Ирод. Защо ли Мейв я е окачила там? Раздвижи се рязко, обърна се и се замисли за смъртта на последната проститутка, Хоуиза. Защо ли е била убита по това време? Корбет очакваше следващото убийство да бъде извършено някъде в средата на юни. Замисли се за лейди Мери Невил и нейната сладка усмивка, същата като на първата му съпруга. Корбет потъна в по-спокоен сън, от който го събуди Мейв, надвесена над него и разтърсваща го за рамото.
— Хю, Хю, вечерята е готова!
Корбет се прозя и отпусна краката си на пода.
— Хайде, писарю! — настоя Мейв с шеговита строгост. — Излежаваш се, а работата чака. Още повече, че масата е сложена и яденето е готово.