Едуард се усмихна на себе си.
— Съгласен съм. Познавах бащата на Кейд. Започна като йомен-стрелец от моята свита. Кейд е тринайсетият му син. Знаеш ли, че още като малко момче Кейд непрекъснато вдигаше фустите на момичетата? Трябва да научи по трудния начин, че служителите на краля трябва да внимават с кого си лягат, както и с кого имат делови отношения.
— Ами момичето, Джудит?
— За нея ще има награда.
Корбет размърда краката си и хвърли поглед настрани към дьо Варен.
— А Падликот и другите?
— А! — Едуард се обърна и изражението на лицето на краля не се понрави на Корбет. — Ще бъдат обесени!
— Уорфийлд е свещеник, монах!
— Има си врат, като останалите хора.
— Църквата ще възрази.
— Не вярвам. Подчертах, че монасите от Уестминстър са потъпкали не само монашеските си обети, но и обета си към своя крал. Представяш ли си стария Уинчелси ъф Кентърбъри? — Едуард се усмихна на себе си. — Мили Боже, понякога обожавам да бъда крал. С нетърпение чакам да съобщя на нашия уважаван архиепископ на Кентърбъри и неговите братя епископите, колко немарливи са били в грижата си за своето паство. Трябва по-изкъсо да следят лозята си и онова, което лицемерно наричат „свое стадо“.
— Дадох дума на Падликот — прекъсна го Корбет, — че ще бъде обесен, но ще умре бързо. Без изтезания. А остава и въпросът за неговия брат…
Кралят се отпусна на мястото си до прозореца.
— Не се боря със слабоумни хора, ще се грижат за момчето. Колкото до Падликот… — кралят поклати глава.
— Твое величество, дадох дума.
Кралят се намръщи.
— Дадох дума — повтори Корбет, — защото знаех, че ще я уважите.
Едуард разпери ръце.
— Съгласен! Съгласен! Падликот ще бъде изправен на съд пред съдиите от Уестминстър, ще бъде изслушан и после обесен.
Кралят потри ръце и злорадо се усмихна на дьо Варен.
— Хубава каша, а, Съри?
— Щом казваш, твое величество — лордът открито погледна към Корбет. — Убийствата обаче още разбунват улиците на града и не стихват. Това ти беше задачата, Корбет.
— Твое величество, вниманието ми беше отвлечено — отговори му грубо Корбет.
— Нямаш ли предположения? — попита Едуард.
— Никакви засега. Смътни подозрения и това е всичко.
— Сестрите от ордена оказаха ли ти своята помощ?
— Разбира се.
Кралят се ухили.
— Особено лейди Невил, нали?
— Особено лейди Невил!
— А старата де Лейси още ли изкарва ангелите на всички?
— Повече търсех помощта на лейди Фицуорън.
— А, да — кралят присви очи. — Помня, когато съпругът й умря. Бяхме в Уелс, близо до Конуей, празникът на сейнт Мартин, папа и мъченик. Фицуорън — мъж на място. — Кралят стана и плесна с ръце. — Във всеки случай, Корбет, ти се връщаш в Лондон.
Едуард протегна ръка към Корбет да я целуне.
— Хю — рече полугласно, — няма да забравя верността ти и направеното от теб в този случай.
Едуард затвори вратата след своя служител, облегна се на нея и изчака стъпките му да заглъхнат. Дьо Варен се усмихна самодоволно.
— Ще удържиш ли на думата си, Едуард?
— Относно кое?
— Кейд и онази жена, Джудит.
Едуард сви рамене.
— Разбира се — ухили се Едуард — аз държа на думата си. За теб обаче имам задача, Съри. Трябва да се присъединиш към Корбет в Лондон, да поднесеш поздравленията ми на лорд шерифа, да похвалиш публично Кейд, да наблюдаваш екзекуцията на Падликот и да се увериш, че ще умре бързо.
— И после, твое величество?
— Искам да се одере кожата на копелето! — процеди през зъби кралят. — Разбираш ли ме, дьо Варен? Искам да му свалите кожата и да я заковете, като на прасе, на вратата на абатството, та всеки да знае каква е наградата за кражба от Едуард Английски!
Глава тринадесета
Корбет си отдъхна, щом видя, че лорд Морган все още не е пристигнал на Бред Стрийт.
— Отложил е пътуването — простена Мейв, — има проблеми в Уелс, които не са му позволили да тръгне, както е възнамерявал.
По-скоро е твърде пиян, помисли си Корбет, за да може да накара коня си да го пренесе през подвижния мост. Запази обаче за себе си тези мисли, неизразяващи топло отношение, заради Мейв, която се поболяваше от притеснение за здравето и добруването на дъртия мошеник.
Когато Корбет се прибра, Ранулф все още го нямаше, едва влязъл съобщи, че няма опасност за живота на Малтоут, но брат Томас не може да каже дали ще възвърне зрението си.
Корбет се оттегли в стаичката, в която съхраняваше книжата си и запреглежда писмата, бележките, сметките и молбите, изпратени му от Върховния съд. Мислите му обаче бяха другаде: в земите на абатството, сякаш наблюдаваше тъмния силует така живо описан от Падликот, който се промъква към къщата на отец Бенедикт, за да подпали ужасяващия пожар.