— Вземете трима мъже и останете пред вратата! — нареди Корбет. — Не позволявайте на всеки да влезе!
Войникът се подчини и Корбет влезе в дългата, с висок свод, пуста зала, в която стъпките му кънтяха зловещо в напрегнатата тишина. Лятната вечер беше топла, но въпреки това катедралният съвет си оставаше студен и тъмен, затова Корбет взе прахан и запали няколко от факлите по стените и восъчните свещи на масата, седна в стола на Де Лейси и зачака началото на представлението.
Първи дойдоха Ранулф и Кейд, помощник-шерифът изглеждаше изпит и уморен.
— Сър Хю, какво става?
— Седни, мастър Кейд. Ранулф, изпълни ли другата задача?
— Изпълних я.
Корбет потропа с пръсти по масата.
— Тогава да почакаме гостите ни да пристигнат.
Чакаха вече към половин час, Кейд се опитваше да води безцелен разговор, когато чуха почукване на вратата.
— Влез! — извика Корбет и лейди Мери Невил се промъкна в залата.
Качулката над плаща й се спускаше ниско над лицето и когато тя я дръпна назад и седна на предложения й от Корбет стол, той долови нейното безпокойство. Кожата й беше загубила блясъка си, непрекъснато облизваше устните си, а погледът й се стрелкаше насам-натам, понеже имаше усещането за надвиснала голяма опасност.
— Искал си да ме видиш, сър Хю, така ли е?
— Да, лейди Мери. В нощта, когато умря лейди Съмървил, ти си ходила в болницата на Сейнт Бартолъмю, нали?
— Казах ви го вече.
— Каза ни. И кой още знаеше, че ще ходиш?
Корбет наблюдаваше отблизо жената, когато чу, че вратата на катедралния съвет се отваря.
— Е, лейди Фицуорън, ти можеш ли да отговориш?
Високата, кокалеста жена се насочи към него, суровото й лице изглеждаше грубо. Очите й бяха два гранитни къса на продълговатото й лице, върху което се беше изписал гняв. Корбет видя, че ръцете й са пъхнати в ръкавите на робата й и когато Ранулф измъкна камата си, не го спря.
— Мастър Кейд, стол за втория ни гост.
Лейди Фицуорън седна предпазливо.
— Тъкмо казвах, че лейди Мери и спътницата й са ходили в болницата на „Сейнт Бартолъмю“ в понеделник, единайсети май. През цялото време смятах, че смъртта на лейди Съмървил е нещастен случай, но вече промених мнението си. Видях собствената си грешка — пропусках някаква подробност. Само някой, който я е познавал, ще се сети, че тя ще тръгне сама през полетата на Смитфийлд. — Корбет се усмихна към двете жени. — О, да, лейди Съмървил е познавала убиеца си. Знаете ли, има човек, който е видял убиеца.
Видя как в очите на Фицуорън проблесна страх.
— Един луд просяк, който е бил клекнал в основата на ешафода е видял лейди Съмървил да спира и да изчаква убиеца си, чул я е да вика: „О, това си ти!“. Да бях по-умен — Корбет протегна ръцете си към масата, — щях да се вслушам по-добре в думите на просяка. По описанието му убиецът беше висок като дявола и с копита. Реших, че говори за някакъв призрак, но той е говорил за теб, лейди Катрин. Ти си по-висока даже и от повечето мъже. И носиш качулка и расо, когато извършваш кървавите си убийства.
Лейди Мери се отдръпна ужасена. Фицуорън сви устни.
— Не знаеш какво говориш, писарю!
— О, напротив. Да видим другото убийство. Отец Бенедикт. Някой запушва ключалката на вратата на бедния свещеник, хвърля вътре гърне с олио през отворения прозорец, после пали прахана и също го хвърля вътре. Иди и виж останките от къщата на отец Бенедикт. Прозорецът е високо горе на стената, гърнето е хвърлено вътре от някой, който е по-висок от обичайното.
— Може да се е покачил на пън или на камък — пошушна лейди Мери.
— Да, възможно е, но не е. Отвън не беше открит нито пън, нито камък, нито пък следи от такива по земята.
— Все още не си представил някакво доказателство — предизвика го Фицуорън.
— О, ще стигна и до това. Когато оглеждах стаята, открих следи от олио, бистро и чисто, с много високо качество. Само богатите купуват такова олио за трапезата си. Досетих се, когато тази вечер наблюдавах жена си да приготвя вечерята ни. Подпалвачът е използвал такова олио, защото то не оставя никаква миризма и ако се разсипе върху суха тръстика, скоро ще се възпламени.
— Подпалвачът може да го е купил! — озъби се Фицуорън.
Корбет се подготви вътрешно за лъжата, която щеше да изрече.
— А, да, но в тъмницата Нюгейт има мъж на име Падликот, осъден е на смърт, заради обира на кралската хазна. Чули сте вече за това, нали? Бил е в земите на абатството в нощта, в която е изгоряла къщата на отец Бенедикт. Видял те е, лейди Фицуорън, да хвърляш гърне с олио през прозореца на отец Бенедикт.
— Той е лъжец и мошеник! — изсъска тя. — Кой ще му повярва?
— Кралят, като начало. Падликот няма защо да лъже за теб. Не търси помилване или прошка. И за двете и дума не може да става. Познал те е, лейди Фицуорън.