— Имаш брат и както ти е известно, Падликот, палачът знае някои начини да облекчи болката. Сигурен съм, че добрият ни приятел — тъмничарят, ще може да донесе голяма чаша вино с подправки преди за последно да се повозиш на каруцата с осъдените на смърт.
Падликот лежеше и подсвиркваше тихичко през зъби.
— Съгласен съм — каза остро той и се залюля на леглото. — Аз съм на прага на смъртта, Ранулф. Знаеш, че клетвата, която ми дадеш, ще е свещена.
— Ще я спазя.
Падликот потропа с крака по пода.
— Искаш ли да видиш лицето на Христос? — попита го внезапно той.
— Какво?
— Искаш ли да видиш лицето на Христос?
— Разбира се. Какво имаш предвид?
— Знаеш ли за ордена на тамплиерите?
— Разбира се! — озъби се Ранулф.
— Добре — въздъхна Падликот. — Не знам цялата история, но понякога, когато обърне няколко чашки, дьо Краон става бъбрив. Неговият господар, Филип Френски, отчаяно се нуждае от пари. Улиците в Северна Франция са претъпкани с въоръжени мъже, защото Филип събира войските си за нападение срещу Фландрия.
Падликот вдигна ръка.
— Знам, че ти е известно. Както и да е, Филип е дочул за безценна реликва, покровът на Христос, който се пази от тамплиерите.
— И сега го иска, за да може да го продаде в чужбина?
Падликот се намръщи.
— А, има и още. Разбираш ли, имах три задачи: да проникна в подземието беше първата, другите две бяха да събера сведения за тамплиерите в Англия, както и всичко около тяхната прочута реликва.
— Защо точно за тамплиерите?
— А — Падликот се изправи и зашушна в ухото на Ранулф. После се отдръпна, наслаждавайки се на смаяното изражение, изписано на лицето на Ранулф.
— Истината ли казваш? — попита той.
Падликот кимна.
— Проникването в подземието е нищо в сравнение с плановете на Филип за бъдещето. Сега само четирима други знаят каквото и ти — Падликот вдигна пръсти. — Филип Френски, мастър Ногаре, дьо Краон и аз.
Падликот присви рамене.
— Скоро ще съм мъртъв. Да си го кажем направо, копелето дьо Краон и пръста си не мръдна да ме спаси.
Ранулф се дръпна от масата и потропа на вратата на килията.
— Ще удържиш ли думата си? — умоляващо го попита Падликот.
Ранулф го погледна през рамо.
— Разбира се, стига казаното то теб да е истина.
В жилището на пазача на портата, Ранулф бръкна под наметката си и извади кесията си. Отброи няколко сребърни монети и ги пусна в дланта на тъмничаря.
— Ще направиш ли каквото ти казах? — попита Ранулф.
— Разбира се, мастър — отвърна мъжът. — Сутринта на изпълнението на присъдата ще се погрижа Падликот да пие много и тогава ще се отправи нагоре по стълбата на палача.
Ранулф го увери, че ще провери дали не е прахосал среброто си на вятъра и въздъхвайки дълбоко излезе от тъмницата. Обкованата с гвоздеи врата се затвори плътно след него. Постоя, поемайки дълбоко хладния нощен въздух, вперил поглед в звездите.
— Ранулф-ат-Нюгейт — прошепна на себе си. — Търсачът на тайни.
Припомни си пошушнатото от Падликот. О, той щеше да каже на господаря „Кисела физиономия“, но сам щеше да реши кога и къде. Разкриването на ужасната тайна на Падликот щеше да е ключът към щастието на Ранулф.
Бележка на автора
Описаните в книгата събития са действителни. Ричард Падликот е бил образован писар, майстор на превъплъщението и добре известен злосторник с международна слава. Бил е търговец във Фландрия и Холандия и заради икономическите мерки, предприети от Едуард I, е преживял финансови трудности. Падликот се върнал в Англия и заедно с Адам Уорфийлд и Уилям от двореца са замислили грабежа в абатството. Положението в Уестминстър е било каквото е описано в книгата: не имало истинска власт в запуснатите сгради на двореца и бенедиктинските монаси, разпуснали се по отношение на монашеските си обети, са били лесни жертви за човек като Ричард Падликот. Среднощните гуляи са ставали в запуснатите сгради на двореца и в тях главни действащи лица да били Ричард Падликот, Адам Уорфийлд и Уилям от двореца. Проститутки и куртизанки са били канени на тези гуляи, а от среднощните веселби Падликот и Уорфийлд отивали да грабят.
Старото изоставено гробище било засято с коноп и Падликот, прикриван от Уорфийлд, е прокопавал тунел към подземието. Изнесени били голямо количество сребърни и златни съдове, както и новоизсечени монети. Рибари намирали бокали да плуват в Темза, някои съдове се оказали в Кентиш таун и даже в оная част на града, в която били златарите. Хора като Уилям Торел, чиито работи могат и днес да се видят в абатството, били щастливите приемници на откраднатите съдове. След разкриването на грабежа Едуард Английски побеснял от гняв, Ричард Падликот и Уилям от двореца заплатили с живота си за своите престъпления. Подземието в Уестминстър може да се посети, а аз седях там, където някога е било запустялото гробище и размишлявах за най-дръзкия грабеж, осъществен преди около 690 години.