Корбет отново прочете писмото. Всичко, което шпионинът знаеше, беше само, че първият съветник и Падликот са се срещнали, но не и за какво са си говорили и че Ногаре е изглеждал много внимателен и приятелски настроен.
— Трябваше да го съобщя на краля! — повтори си Корбет, докато крачеше към вратата, стиснал документа в ръка и викаше за служител, който да го заведе незабавно при краля.
После се огледа из разхвърляната стая. Вълнението от наскоро свършилата среща вече беше утихнало. Най-добре щеше да е, заключи той, веднага да тръгне.
— Колкото по-скоро тръгна, толкова по-скоро ще приключа — измърмори Корбет. — И така, къде е добродетелният Ранулф?
Слугата на Корбет, добродетелният Ранулф, беше в голямата зала, клечеше в един от ъглите с пазач от кралската свита, който лека-полека го прилъгваше за игра на зарове. Червенокосият и с бяло лице слуга тържествено се оглеждаше наоколо; очите му гледаха сериозно и непоколебимо.
— Бива ме малко на зарове — мънкаше Ранулф.
Войниците се усмихваха при мисълта, че са сгащили будала. Ранулф пораздрънка кесията си.
— Имам малко сребро — рече той, — а и приятелят ми, ей го там, има.
Той се обърна към седналия до него коняр на Корбет, Малтоут, рус и кръглолик, същинско невежо селяче. Малтоут се засмя глуповато на войниците, а Ранулф се ухили, понеже вече се бяха хванали на въдицата. Заровете бяха хвърлени, Ранулф загуби и тогава, сред викове „Късметът на начинаещия!“, започна да печели. Напълно се беше потопил в играта, когато видя, че войниците гледат нагоре със страх и почувства здравата желязната хватка на господаря си върху своето рамо.
— Скъпи ми Ранулф — благо каза Корбет, — имам да ти прошепна само дума на ухо.
Ранулф се намръщи насреща му.
— Господарю, насред играта съм.
— Ранулф — рече Корбет, — аз също. Само дума, но далеч от приятелите ти.
Ранулф скочи на крака и Корбет го отведе, като все още го стискаше здраво за рамото.
— Какво не е наред, господарю? — Ранулф потрепери от болка, понеже Корбет беше впил пръсти.
— Първо, Ранулф, казах ти повече да не използваш тези зарове срещу войниците на краля. Те са хора, които работят много и ти не си тук, за да им измъкнеш всяка спечелена от тях пара. Второ — Корбет охлаби хватката, — незабавно се връщаш в Лондон.
Ранулф заряза престорената си невинност и лукаво се ухили.
— Трето — продължаваше Корбет, — трябва да си съберем багажа.
— Господарю — прошепна дрезгаво Ранулф, — печеля.
— Знам, че печелиш, Ранулф, както и че ще върнеш обратно всяка пара. Малтоут?
Ранулф с натежало сърце се помъкна обратно, на минаване край Малтоут повдигна очи към небето. Корбет тревожно погледна младежа.
— Не носиш оръжие, нали? — запита предпазливо.
Момчето се засмя.
— Хубаво! — засмя се и Корбет в отговор, възхитен от невинността в погледа му, момчето имаше очи сини като метличина.
Корбет не беше срещал войник, който като Малтоут да знае толкова много за конете, да се оправя толкова вещо и умело с тях и да е толкова зле с оръжията. Ако Малтоут носеше нож или щеше да се пореже сам, или да пореже някой друг. Ако носеше лък или щеше да се препъне в него или да извади око на някой невинен, стоящ наблизо. Беше опасен — колкото и всеки враг — когато носеше копие или меч.
— Малтоут! Малтоут! — измърмори Корбет — Преди беше невинен войник — коняр, добър кавалерист, а после срещна Ранулф — Корбет потрепна от възхитата в очите на слугата си. — Да, да, знам — продължаваше Корбет. — Каквото Ранулф не знае за заровете, жените и пиенето, не си струва да се научи. Но тръгваме за Лондон. И то незабавно. Вземи два коня от кралската конюшня, препусни възможно най-бързо и предай на лейди Мейв, че двамата с Ранулф идваме след теб.