– Лейди Талия, жертви ли казахте? – попита Серафина. От самата мисъл ù прилоша. Спомни си петното на олтара на Морса. И кървавата песен. Гласовете, които чуха с Линг, бяха гласовете на човешки същества, чиито животи бяха предложени в дар на мрачната богиня.
– Да, това казах. Започна с моряци и скитници – заразказва отново Талия. – Хора без семейства в Атлантида, чието изчезване нямаше да се забележи. После започна да убива нас. Идваше нощем. Никой не знаеше какво прави, докато стана твърде късно. Докато стана толкова силен, че никой не можеше да го спре.
– Но как е могъл да стане толкова силен без талисман? – почуди се Линг на глас.
Талия се засмя.
– Морса му даде друг талисман, десетократно по-силен – една прекрасна черна перла. Тя бе нейният символ, подигравка с белите перли, в които Хорок пренася душите на покойниците. Перлата на Морса също задържаше животи в себе си, животите на хората, принесени в жертва на богинята. Орфео ù даваше смърт, а в замяна тя сподели с него забраненото си знание. Това го направи толкова силен, че той създаде Абадон и каза, че ще използва звяра, за да слезе в подземния свят и да си върне Алма.
Сърцето на Сера препускаше от вълнение. Току-що бяха научили защо Орфео бе създал Абадон. Даже йелите не знаеха. Освен това витрината им беше казала какъв е един от останалите талисмани.
– Лейди Талия – започна тя развълнувано, – а дали сте виждали талисманите на някой от другите магове?
– О, да – отвърна Талия. – Всичките съм ги виждала.
– Дали бихте могли да ни кажете какво представляват? – попита Серафина.
Талия обаче не отговори. Беше вдигнала една огърлица и внимателно я оглеждаше.
Сера се паникьоса. Знаеше какви са витрините – в нейното собствено огледало бяха живели няколко и ù беше ясно, че не могат да задържат дълго вниманието си върху тема, различна от собствената им особа. Ако Талия се беше отегчила от разговора, щеше просто да се отдалечи навътре в огледалото. Сера не искаше да ù се налага да влиза в него и да рискува да срещне Оладелго.
– Огърлицата е разкошна. Ще подчертае златистите точици в прекрасните ви очи – каза тя бързо с надеждата отново да размекне Талия с комплименти.
Талия ù се усмихна доволно.
– Да, така е. Много си права. За огърлицата и очите ми.
– Предполагам, че и талисманите са били прекрасни. Вие, разбира се, имате набито око за красотата, тъй като самата вие сте красавица – продължи Сера, решена да я накара да говори.
– О, да, наистина бяха прекрасни! – каза Талия. – Този на Мероу се казваше Pétra tou Néria, Камъкът на Нерия. Веднъж Мероу спасила живота на най-малкия син на Нерия, Кир. Той бил в образа на тюленче и една акула го нападнала. Мероу била в плитчините в този момент и видяла какво се случва. Грабнала тюленчето от водата и го занесла при майка му. Нерия била толкова благодарна, че дарила Мероу с великолепен син диамант. Беше във формата на сълза. Видях го. Беше омагьосващ. Талисманът на Нави също беше магически, един лунен камък.
– Как точно изглеждаше? – попита Линг.
– Сребристосиньо, с големината на яйце на албатрос. Сияеше отвътре, като луната.
– Точно като лицето ви, лейди Талия – вметна Сера.
Не можеше да повярва какъв късмет бяха извадили. Талия знаеше какво представляват талисманите, всичките до един. Единственото, което оставаше да свърши Сера, бе да прослуша раковините от Пътя на Мероу, за да разбере къде са. С толкова много информация щяха да имат сериозна преднина пред Трахо.
– Какъв беше талисманът на Сикоракс? – продължи да пита Линг.
Но Талия не отговори. Тя вече не гледаше към русалките, а някъде зад тях, с очи, пълни с ужас.
– Бягайте! Махайте се оттук! Веднага! – изсъска тя.
Русалките се обърнаха. На вратата на помещението стояха шест същества. Бяха високи и човекоподобни, със силни крайници, изгърбени и дебеловрати. Телата им бяха покрити с люспи, подобни на тези на комодските варани. Изпод дебели вежди святкаха червени очи. В двата края на устите им се спускаха дебели бивни, за да захапват здраво жертвите си. Разтегнатите черни устни разкриваха два реда остри зъби.
– Време е за вечеря – каза Линг мрачно – и основното ястие сме ние.
Шест
– Огледалото, Линг – прошепна Серафина. – Трябва да влезем в огледалото на Талия.
Линг кимна, но не каза нищо. Не можеше. Пееше заклинание, на което ги бяха научили йелите – apă piatră. Един от опафагите се втурна към тях, удари се във водната стена, която Линг бе създала, и изрева. Останалите започнаха да бият по стената с огромните си ноктести ръце.